— Не. Може би. Объркан съм, защото ми се струва, че отношенията ни стават доста сериозни твърде бързо. Не мога да мисля.
— Що за жена е тя?
— Интелигентна, забавна, секси.
— Поставяш „секси“ на трето място. — Джордън повдигна бирата си. — Наистина гледаш на нея сериозно. Какво друго?
— Упорита, бих казал. — Закрачи из хола. — С чувство за ред. Откровена. Не си играе. Реалистка е. Точно затова забъркването й в историята с ключовете ме кара да вярвам, че е възможна. Има сини очи. Големи сини очи — въздъхна Флин.
— Отново физиката остава на заден план. Имаш чувства към нея.
Флин смутено повдигна бирата си.
— Все още не съм наясно какви.
— Щом те правят толкова неспокоен, явно са силни. Защо не й се обадиш да дойде? Ще разгледа картината, а аз ще разгледам нея.
— Да оставим това за утре.
— Тя те плаши. Здравата си хлътнал.
— Млъкни. Мисля, че е по-разумно Брад да донесе своята картина и тримата да разгледаме внимателно и двете. Да видим какво ще измислим без участието на жените.
— Съгласен съм. Имаш ли нещо за хапване?
— Не, но имам менюто на чудесен ресторант, който предлага доставки по домовете. Избери какво да поръчам.
— Изненадай ме. Ще донеса багажа си.
Не беше много различно от събиранията им като юноши, въпреки че холът, в който се бяха разположили, бе собственост на един от тях, а не на нечии родители. Флин бе избрал италианска вечеря, а бирата бе заменена с бутилка „Джони Уокър Блу“, която Брад бе донесъл. Картините бяха подпрени на стената, тримата седяха а пода, а Мо бе окупирал дивана.
— Не разбирам много от изкуство — започна Флин.
— Но знаеш какво харесваш — довърши Брад.
— Банално твърдение.
— Но неоспоримо — съгласи се Джордън. — Изкуството, по естеството си, е субективно. „Супата на Кембъл“ на Уорхол, „Топящият се часовник“ на Дали и „Мона Лиза“ на Да Винчи. Всеки, който ги види, си съставя мнение.
— От друга страна, да се сравни „Водни лилии“ на Моне с „Дамата в синьо“ на Пикасо е също толкова невъзможно, колкото да се сравни Дешиъл Хамет със Стайнбек. Всичко е въпрос на стил, послание и възприятие. Флин завъртя очи и се обърна към Брад.
— Това, което се канех да кажа, преди вие двамата да се впуснете в интелектуален спор, е, че според мен двете картини са нарисувани от един и същи човек. Или от двама художници, единият от които е имитирал другия.
— Аха. — Брад завъртя течността в чашата си и се усмихна. — Добре, съгласен съм. Какъв извод може да се направи от това?
— Ще узнаем, когато установим кога е нарисувана картината на Джордън. Вече знаем, че между онази в „Уориърс Пийк“ и твоята има петстотин години. Трябва да разберем къде се вмества третата.
— Петнадесети век.
Флин рязко извърна глава към Джордън.
— Вече си поръчал да я изследват?
— Две години след като я купих. Трябваше да застраховам част от имуществото си. Оказа се, че струва неколкократно повече, отколкото платих за нея. Странно е, защото местната галерия е известна с високи цени.
— Защо я купи? — попита Брад.
— Не зная колко пъти самият аз съм си задавал този въпрос. Дори нямам представа защо влязох там в онзи ден. Обикновено не посещавам подобни места. Щом я видях, веднага ме грабна: Този миг, на границата между невинността и силата. Той ще изтръгне меча. Всеки знае това. И за миг светът ще се промени. Ще се роди Камелот, и съдбата на Артур ще бъде предопределена. Той ще обедини един народ, ще бъде предаден от жена и приятел и ще създаде онзи, който ще го погуби. В този миг все още е младеж, а в следващия ще бъде крал.
— Според някои е бил крал по наследство.
Джордън поклати глава, несъгласен с това становище.
— Не, станал е такъв, когато мечът е бил в ръцете му. Би могъл да си тръгне. Питам се дали би го направил, ако знаеше каква съдба го очаква. Слава и величие, но и предателство, интриги и война. И ранна смърт.
— Интересно. — Флин понечи да налее по още едно питие, но се спря и отново погледна картините. — Почакайте. Може би си на прав път. На другата картина виждаме резултата от един съдбовен миг като този, за който говориш. Нима кралят-бог би се оженил за смъртната девойка и би създал трите дъщери, ако знаеше каква ще бъде участта им? Всичко е въпрос на избор, в коя посока ще поемем.
— Дори и да е така — намеси се Брад, — това не ни разкрива много.
— Поне ни дава нишка. Щом картините са насоки към местонахождението на ключовете, трябва да ги следваме. Може би първият е на място, където е било взето важно решение, променило съдбата на мнозина.
— Флин. — Джордън се поколеба и разклати чашата си. — Сериозно ли вярваш, че ключовете съществуват?
— Да. Ако бяхте тук от самото начало, и вие щяхте да повярвате. Няма логично обяснение, Джордън, както няма обяснение и за това, че един-единствен младеж в света е бил способен да извади Екскалибур от скалата.
— А ти? — обърна се Джордън към Брад.
— Опитвам се да отворя съзнанието си за всички възможности. Не бива да подценяваме съвпаденията и нещата, които изглеждат съвпадения. Ти и аз притежаваме тези картини. Вече всички сме във Вали, както и те. Флин лично свързан с две от жените, които са били поканени в „Уориърс Пийк“. Някога Джордън и Дейна бяха двойка, а аз купих картината, защото бях привлечен от едно лице… лицето на Зоуи. Просто ме обсеби. Но нека тази пикантна подробност си остане между нас.
— Проявяваш интерес към Зоуи? — попита Флин.
— Да, но странно защо, тя сякаш ме презира от мига, който ме видя. Не мога да си го обясня — добави той с известно раздразнение. — Жените не ме намразват от пръв поглед.
— Така е — съгласи се Джордън. — Обикновено това става, когато те опознаят.
— Точно обратното. Успявам да спечеля симпатията им. Обикновено.
— Да, помня как спечели симпатията на Марша Кент.
— Бях на седемнадесет — възрази Брад. — Майната ти.
— Все още ли имаш белег отзад, където те ритна? — полюбопитства Джордън.
— А ти на топките от ритника на Дейна?
Джордън се намръщи.
— Квит сме. Въпрос. Тези две лица толкова много ли приличат на другите жени, колкото средната на Дейна?
— О, да — увери го Флин. — Прическите им са различни, но чертите са едно към едно.
— Сигурен ли си за века, Брад?
— Напълно. — Джордън остана мълчалив за миг, с чашата в ръка, загледан в лицето на Дейна. Неподвижно, бледо и безизразно. — Добре, ще се откажа от логиката. Ние сме шестима, ключовете са три. — Значи ни остават малко повече от две седмици да намерим първия? — Отново посегна към бутилката. — Ще го открием.
