Независимо дали загадката щеше да бъде разрешена, Флин се радваше, че отново е с приятелите си. Когато се сгуши в леглото си рано сутринта, изпита задоволство при мисълта, че Джордън спи на матрака в стаята за гости, а Брад — на дивана в хола, пазен от Мо.
Винаги му се бе струвало, че за тях няма невъзможни неща, независимо дали става дума за преследване на извънземни нашественици, разкопчаване на сутиена на някое момиче с една ръка или пътуване из цялата страна с буик втора употреба. Нищо не би ги възпряло.
Когато майката на Джордън бе на смъртно легло, двамата с Брад бяха стояли неотлъчно до него през дългите часове на нощно бдение в болницата.
Когато Лили го бе изоставила, единственото, което го бе крепило, бе вярата в двамата му приятели.
Бяха един до друг и във весели, и в трудни моменти. Разстоянието никога не бе имало значение.
Но бе далеч по-добре да са близо до него. Щом те бяха тук, първият ключ практически бе в ключалката.
Затвори очи и моментално заспа.
В къщата бе тъмно и непоносимо студено. Дъхът му замръзваше във въздуха, докато вървеше безцелно по дългите коридори с множество завои. Навън бушуваше буря, гръмотевиците разтърсваха земята, а светкавиците гневно издълбаваха огнени бразди в мрака.
В съня си знаеше, че се намира в „Уориърс Пийк“. Въпреки че се движеше почти слепешком, коридорът му бе познат, както и допирът на стените, по които плъзгаше пръсти, макар никога да не се бе разхождал там.
Виждаше дъждовните струи, които плющяха отвъд стъклата на прозорците, и синкавия им блясък на светлината на светкавиците. Виждаше и смътното отражение на лицето си.
Извика и гласът му отекна в тишината, носейки се като вълна. Никой не отвърна. Все пак знаеше, че не е сам.
Още някой бродеше по тези коридори. Спотайваше се някъде наблизо, зад гърба му, невидим и недостижим. Нещо тъмно го тласна нагоре по стълбите.
Страх скова сърцето му.
От двете страни на коридора имаше врати, но бяха закачени. Опита се да натисне дръжката на всяка от тях с вкочанените от студ пръсти.
Онзи, който го дебнеше, все повече приближаваше. Вече чувстваше смразяващия му дъх, който се сливаше с неговото учестено дишане.
Трябваше да се измъкне, да избяга. Затича се към входната врата, за да излезе навън сред пороя, а тайнствения преследвач го последва с бързи стъпки, като драскана нокти по плочките.
Опита се да скочи от парапета, но в този миг удари гръм, камъкът се нажежи, надигна се дим и въздухът заспа, а дъждовните капки го връхлетяха като посипани стъкла.
Разбрал, че няма къде да избяга, вцепенен от страх, той е подготви за битка.
Но огромната сянка се извиси над него, преди да вдигне юмруци. Студът пропълзя в тялото му и го повали на колене.
Усети как нещо се изтръгна от него с неописуема болка и обсебващ ужас. Знаеше, че е душата му.
Флин се събуди разтреперан и облян в студена пот, когато първите слънчеви лъчи докосваха лицето му. Задъхан, той се надигна в леглото си. И друг път бе сънувал кошмари, но никой от тях не бе толкова ярък, че му причини физическа болка. Все още усещаше остри спазми в гърдите и стомаха, които го накараха да стисне зъби. Опита се да си внуши, че са резултат от комбинацията на пица с уиски късно вечерта, но не повярва в това. Когато болката стана по-поносима, се измъкна от леглото, придвижи се до банята, бавно и плахо като старец, и пусна гореща струя от душа. Бе премръзнал.
Застана пред шкафа с огледални врати, за да потърси аспирин, и погледна лицето си. Бледите му страни и ужасът, изписан в очите му, бяха достатъчно издайнически, но не можеха да се сравнят с останалото.
Бе мокър до кости. От косите му се стичаше вода, сякаш бе излизал навън по време на буря. Краката му се подкосиха и се отпусна върху капака на тоалетната.
Не бе просто кошмар, а наистина бе бродил из коридорите на „Уориърс Пийк“. После бе излязъл на парапета, следван от някого. Откриването на ключовете бе не само загадка, за чието разрешаване някой щеше да получи награда.
Имаше и нещо друго, нещо тъмно, което притежава огромна мощ. Трябваше да разбере какво е то, преди някой от тях да пострада.
Застана под душа и не помръдна, докато горещата вода разсея хладните тръпки. Най-сетне поуспокоен, взе аспирин и нахлузи боксерките си.
Реши да слезе на долния етаж и да приготви кафе, докато проясни мислите си. После щеше да събуди приятелите си и да им разкаже за преживяното.
Може би бе време тримата да отидат в „Уориърс Пийк“ и да изкопчат истината от Роуина и Пит.
Бе по средата на стълбището, когато на вратата се позвъни и Мо нададе адски лай.
— Добре, добре. Тихо.
Флин нямаше махмурлук от уискито, но все още бе замаян от кошмара. Сграбчи кучето за нашийника и го дръпна назад, докато отваряше вратата с другата си ръка.
Тя сияеше като слънце. Това бе първата му ясна мисъл за деня, когато видя Малъри. Бе облечена с красим син костюм с къса пола и му се усмихваше. След миг пристъпи напред и обви ръце около врата му.
— Добро утро — каза му, притисна устните си към неговите и заличи дори тази единствена мисъл от съзнанието му.
Флин неволно отпусна нашийника, повдигна ръка и зарови пръсти в косите й. Болката и ужасът, с които се бе събудил, изведнъж изчезнаха и отново го обзе чувството, че няма нищо на света, което да е непостижимо за него.
Мо престана да се опитва да се промъкне между тях и залая, молейки за внимание.
— За бога, Хенеси, не можеш ли да озаптиш това…
Джордън се спря до стълбите на горния етаж и замълча. Приятелят му и жената, обляна от слънчева светлина, изглеждаха обсебени един от друг. Дори когато Флин се отдръпна, имаше изражение на безкрайно щастлив човек.
— Добро утро. Извинете, че ви прекъсвам. Вие навярно сте Малъри.
— Да, навярно. — Разсъдъкът й бе замъглен от целувката, но бе сигурна, че пред нея стои невероятен красавец по черни боксерки. — Съжалявам, не знаех, че Флин има гости… О! — Най-сетне умът й се проясни. — Вие сте Джордън Хоук. Аз съм ваша голяма почитателка.
— Благодаря.
— Почакай. — Флин протегна ръка към него, когато понечи да слезе. — Не е зле да обуеш нещо.
— Разбира се.
— После ела. Трябва да изведа Мо.
Дръпна ръката на Малъри и я накара най-сетне да помръдне от мястото, където стоеше неподвижна, с поглед, втренчен в Джордън. Отново застина, щом стигна до прага на хола.
Брад лежеше по корем и единият му крак и ръка висяха от дивана. Бе облечен като Джордън, но с бели боксерки.
„Интересно е да се отбележи — помисли си Малъри, — че наследникът на фамилия Вейн има страхотен задник“.
— Купон ли сте си правили?
— Не, просто си поговорихме. Мо! — Флин повика кучето и то дотича да близне Брад по онази част от лицето, която не бе потънала във възглавницата. — Брад винаги спи като пън.
— Така изглежда. Чудесно е, че приятелите ти отново са в града.
— Да.
Поведе я към кухнята, но Мо ги изпревари и затанцува до задната врата, сякаш бе чакал с часове.
