— И аз теб, любов моя.
— Но никога не съм те разбирал. Би могла да отговориш на въпроса й за любовта и да успокоиш съзнанието й.
— Ще стане по-мъдра и ще бъде по-щастлива, ако сама стигне до отговора. Какво можем да сторим за тях?
Той се наведе и долепи устни до челото й.
— Всичко, на което сме способни.
Четиринадесета глава
Малъри се нуждаеше от време. От началото на месеца бе под напрежение, сякаш се возеше на влакче в лунапарк, и въпреки че изживяването бе вълнуващо, чувстваше, че трябва да си почине.
„Нищо в живота ми не е същото както преди“, помисли си тя, докато влизаше в апартамента си. Винаги бе държала на последователността, а сега този най-важен елемент се изплъзваше между пръстите й.
Бе подвластна на импулсите си.
Нямаше сигурността, която й бе предлагала галерията. Не знаеше дали не е загубила дири здравия си разум. При някой от завоите на влакчето бе престанала да бъде трезвата, отговорна Малъри Прайс и бе станала лекомислена, емоционална мечтателка. Жена, която вярва в магиите и любовта от пръв поглед.
„Е, може би от трети поглед“, поправи се тя, когато спусна пердетата и се сгуши в леглото си. Но едва ли това имаше някакво значение.
Бе приела пари, с които би могла да преживее няколко месеца, и ги бе инвестирала в съвместно начинание с две жени, които познаваше от по-малко от месец.
Но въпреки това им имаше пълно доверие. Безрезервно.
Бе решила да се впусне в собствен бизнес, без да има нито нещо зад гърба си, нито ясен план, нито опънато платнище, в случай че падне. Противно на всяка логика, тази идея я правеше щастлива.
Все пак главата й бе пламнала и усещаше свиване в стомаха. Заради мисълта, че може би всъщност не е влюбена, а увереността в това и блаженството, което изпитва с Флин, са илюзии.
Боеше се, че ако тези илюзии бъдат разбити, ще страда до края на живота си.
Зарови лице във възглавницата, сви се на топка и отправи молитва за сън.
Когато се събуди, навън бе топло и слънчево и във въздуха се носеше ухание на летни рози. С наслада вдъхва от него. Бе примесено с мириса на чистите чаршафи лекия одеколон на нейния любим. В стаята цареше тишина.
Лениво се раздвижи и примигна. В съзнанието й имаше нещо странно. Не неприятно, а просто странно. Сънят. Онзи необикновен сън.
Надигна се, протегна се и стегна мускули. Без да се смущава от голотата си, стана от леглото и помириса жълтите рози на тоалетката, преди да облече халат. Застана до прозореца да се полюбува на градината си и вдъхна от свежия въздух. Когато го отвори по-широко и тръгна към вратата на стаята, чу зад гърба си птичи песни.
Странното чувство вече изчезваше, като сън, избледняващ в паметта. Тръгна надолу по стълбите и плъзна ръка по лъскавия дървен парапет. По пода заиграха разноцветни сенки от малкия прозорец над входната врата. Още цветя — екзотични бели орхидеи, украсяваха старинната масичка в преддверието.
До вазата бяха ключовете му, в малка керамична купа, която тя бе купила специално за тази цел.
Продължи към кухнята и се усмихна. Той стоеше до печката и приготвяше пържени филийки. До него имаше поднос, на който вече бе поставена чаша сок, купичка с натопен розов цвят и красивата й чаша за кафе.
Задната врата бе отворена и през нея долитаха още птичи песни и весел кучешки лай. Преливайки от задоволство, тя се приближи, обгърна кръста му и притисна устни към тила му.
— Тихо. Жена ми може да се събуди всеки момент.
— Нека да рискуваме.
Той се обърна и устните им се сляха в дълга, страстна целувка. Сърцето й подскочи, кръвта й закипя. Всичко бе толкова съвършено.
— Хрумна ми да те изненадам. — Флин прокара ръка по гърба й, когато я освободи от прегръдката си. — Закуска в леглото. Специалитетът на Хенеси.
— Направи изненадата още по-приятна, като дойдеш да закусим заедно в леглото.
— Идеята ми допада. Почакай.
Взе бъркалката и обърна поредната филийка.
— Ммм. Минава осем. Не трябваше да ме оставяш да спя до толкова късно.
— Снощи не можа да поспиш достатъчно заради мен. — Закачливо й намигна. — Реших, че е честно да наваксаш сутринта. Работиш толкова много, Мал. Подготовката за изложбата ти е изтощителна.
— Почти приключих.
— Когато свърши, ще заведа своята невероятно красива и талантлива съпруга на заслужена почивка. Помниш ли седмицата, която прекарахме във Флоренция?
Слънчеви дни, изпълнени с любов нощи.
— Как бих могла да я забравя? Сигурен ли си, че можеш да се освободиш? Не съм единствената, която напоследък е доста заета.
— Ще се справят и без мен. — Флин сложи филийката в чиния. — Какво ще кажеш да вземеш вестника и да се върнем в леглото за още… час-два? — В малката тонколона над плота зазвуча бебешки плач. Погледна натам. — Или може би не.
— Аз ще го взема. Ще те чакам горе.
Малъри забърза по стълбите и с периферното си зрение забеляза картините по стените. Градския пейзаж от Флоренция, морския на Аутър Бенкс и портрета на Флин в офиса му.
Продължи към детската стая. И там стените бяха украсени с нейни картини. Приказните сцени, които бе рисувала по време на цялата си бременност.
В кошчето с лъскави дръжки малкото й момченце нетърпеливо молеше за внимание.
— Ето ме, съкровище. Мама е тук. Взе го на ръце.
„Ще има косите на баща си“, помисли, докато го люлееше и му пееше. По главичката му вече се бе появил тъмен мъх, който на светлината имаше кестеняв оттенък. Беше толкова съвършен.
Но докато го носеше към масата за преобуване, коленете й затрепериха. Как се казва? Какво е името на бебето? Изпаднала в паника, тя го притисна към себе си и се завъртя, когато Флин да влиза в стаята.
— Изглеждаш страхотно, Малъри. Обичам те.
— Флин. — Нещо ставаше с очите й. Виждаше през него, сякаш образът му чезне. — Нещо не е наред.
— Спокойно. Няма нищо. Всичко е така, както ти би искала да бъде.
— Но не е истинско, нали? — Очите й се насълзиха. — Не е реално.
— Би могло да стане.
Проблясна светлина и тя се озова в ателие, озарено от слънце. Бе пълно с картини, подпрени на стените или окачени на стативи. Стоеше пред платно, изпъстрено с чудесни цветове и форми. Държеше в ръката си четка и вече я потапяше в разтвор върху палитрата.
— Аз я нарисувах — прошепна тя, загледана в картината. Беше горски пейзаж, с лека мъгла и зеленикаво сияние между дърветата. Човекът, който вървеше по пътеката, бе сам. „Не е самотен — помисли си Малъри. — Просто търси уединение“. В края й бе домът му и му оставаха още няколко минути да се наслади на тишината и магията на гората.
Всичко това бе сътворено от нейната ръка, нейното сърце и душа. Чувстваше го и ясно си спомняше всяко движение на четката по всяко от платната в ателието. Гордостта и усещането за сила я изпълниха едновременно с болка и наслада.
— Имам талант. — Обзета от радост, продължи да рисува. — Трябва да го използвам.
Вдъхновението бе като наркотик, от който тя ненаситно черпеше. Знаеше как да получи желания
