оттенък, кога да плъзне четката със замах и кога да се съсредоточи върху малки детайли. Как да създаде усещане за светлина и сянка, за да накара този, който гледа картината, да се почувства, сякаш се намира сред гората, върви по пътеката и очаква да види къщата в края й.
Но докато рисуваше, по бузите й потекоха сълзи.
— Това не е истинско.
— Би могло да стане.
Изпусна четката и се завъртя така рязко, че боите се разляха.
Той стоеше до нея, озарен от слънчевите лъчи. И все пак бе тъмен. Косите му, черни и лъскави, достигаха до раменете му и изглеждаха развети като разперени криле. Очите му бяха оловносиви. Под тях се открояваха високи, изпъкнали скули, а на чувствените му устни играеше дяволита усмивка.
„Красив е — помисли си тя. — Как е възможно да е красив?“
— Нима очакваше да видиш демон? Същество от кошмарен сън? — Насмешката го правеше още по- чаровен. — Защо? Защото са те накарали да мислиш, че съм зъл, а?
— Ти си Кейн. — Страхът се надигна в нея и хладните му пръсти притиснаха гърлото й. — Онзи, който е откраднал душите на трите дъщери.
— Това не бива да те безпокои. — И гласът му бе красив. Мелодичен и успокояващ. — Ти си обикновена жена от света на смъртните. Не знаеш нищо за мен и моя свят. Не ти желая злото. Всъщност тъкмо обратното. — С грацията на танцьор запристъпва по изцапания с боя под и ботушите му не издадоха никакъв звук. — Тази картина с твое творение.
— Не.
— О, да, знаеш го. — Повдигна едно платно и проследи с поглед формите на русалка, седнала върху скала. — Спомняш си как си нарисувала и нея, и всички останали тук. Знаеш какво е да притежаваш тази сила. Изкуството превръща хората в богове. — Остави платното. — Какво друго са обитателите на моя свят, освен художници и поети, магьосници и воини? Искаш ли да запазиш тази сила, Малъри?
През сълзи видя творбата си.
— Да.
— Можеш да я имаш и дори нещо повече. Мъжа, когото желаеш, живота, семейството. Ще ти ги дам. Детето, което държеше в ръцете си. Всичко това може да стане реалност, може да ти принадлежи.
— На каква цена?
— Малка. — Плъзна пръст по влажното й лице и сълзата, която улови, пламна на върха на пръста му. — Съвсем малка. Трябва само да останеш в този сън. Да се будиш и заспиваш в него, да ходиш, да говориш, да се храниш и обичаш. Всичко, което желаеш, може да бъде твое. Съвършенство, без болка и смърт.
Малъри издаде разтърсваща въздишка.
— В този сън няма ключове.
— Ти си умна жена. Защо да те е грижа за някакви ключове, за копелетата на един бог, които нямат нищо общо с теб? Защо да рискуваш живота си и този на хората, които обичаш, заради три глупави хлапачки, които дори не е трябвало да се раждат? Нима би се отказала от мечтите си заради непознати?
— Не искам сън. Искам живота си. Няма да го разменя за твоите илюзии.
Кожата му стана бяла като восък, а очите — черни.
— Тогава губиш всичко!
Малъри изпищя, когато ръцете му посегнаха към нея и я скова студ. След миг нещо я повлече към празна бездна. С мъка се освободи и се събуди задъхана в своето легло.
Чу силно тропане на вратата и викове, които я накараха ужасено да скочи. Залитайки, хукна към хола и видя Флин до вратата на терасата й, готов да разбие стъклото с един от градинските столове.
Остави го, когато тя отключи.
— Кой е тук? — Той я сграбчи за раменете, повдигна я и я отмести от пътя си. — Кой те нарани?
— Няма никого.
— Ти пищеше. Чух те.
Нахълта в спалнята й със свити юмруци.
— Сънувах кошмар. Просто лош сън. Сама съм. Трябва да поседна.
Малъри се подпря с ръка на дивана и се отпусна.
И неговите колене затрепериха. Бе крещяла, сякаш някой я разкъсва. Неописуемият ужас, който самият той бе изживял предишната нощ, му се струваше нищо в сравнение с онова, което бе доловил отвъд остъклената врата.
Влезе в кухнята и наля чаша вода.
— Ето, пийни. Бавно.
— Ще се оправя за минута. Събудих се и те чух да тропаш и викаш. Все още съм много объркана.
— Трепериш. — Флин се огледа и забеляза наблизо плюшена покривка. Наметна я върху раменете й и седна до нея. — Разкажи ми съня си.
Тя поклати глава.
— Не. Точно сега не искам нито да говоря, нито да мисля за него. Искам само да остана сама за малко. Върви си.
— Днес за втори път ме отпращаш. Но сега номерът ти няма да мине. Ще се обадя на Джордън и ще му кажа, че тази нощ ще остана тук.
— Това е моят апартамент. Никой не може да остане, ако не съм го поканила.
— Отново грешиш. Преоблечи се и си легни. Ще ти приготвя супа или нещо друго.
— Не искам супа. Не те искам тук. Определено нямам нужда от утешаване.
— Тогава какво искаш, по дяволите? — Флин скочи на крака, разтреперан от ярост и отчаяние. — В един миг ме желаеш и твърдиш, че си влюбена в мен и искаш да прекараме живота си заедно, а в следващия ми казваш да се разкарам. Писнало ми е от капризни жени, които изпращат противоречиви сигнали, защото не са наясно какво искат и какво очакват от мен. Този път ще ме послушаш и ще си починеш, докато аз приготвя нещо за вечеря.
Малъри втренчи поглед в него. В гърлото й напираха десетки злобни и обидни думи, но изведнъж изчезнаха и я избухна в плач.
— Господи. — Флин закри лицето си с длани. — Браво, Хенеси. Поклони се.
Застана до прозореца и се загледа навън, докато Малъри неудържимо ридаеше зад гърба му.
— Съжалявам. Не зная как да постъпя с теб. Не мога да те разбера. Не ме искаш тук, добре. Ще се обадя на Дейна. Но не бива да оставаш сама.
— И аз не зная какво да правя. — Тя протегна ръка към едно чекмедже, за да вземе носни кърпички. — Ако изпращам противоречиви сигнали, не е съзнателно. — Подсуши лицето си, но не можа да спре сълзите. — Не съм капризна… поне никога досега не съм била. Не зная какво очаквам не само от теб, а и от себе си. По-рано бях съвсем наясно. Боя се от това, което става край мен и в самата мен. Изплашена съм, защото не зная дали е истинско. Дори не мога да бъда сигурна, че ти стоиш там.
Флин се върна и седна до нея.
— Тук съм — увери я той и притисна ръката й в своята. — Наистина.
— Флин. — Малъри се опита да възвърне равновесието и, като се загледа в съединените им ръце. — През целия и живот съм се стремяла към нещо — исках да рисувам, откакто се помня, винаги съм мечтала да стана художник. Учих се упорито, но въпреки старанието си не стигах доникъде. Просто нямам дарба. — Затвори очи. — Не мога да ти опиша колко мъчително беше да приема този факт. — Малко по-спокойна, тя въздъхна. — Най-доброто, което можех да направя, бе да се насоча към професия, вързана с изкуството. Да бъда близо до него и да вложа любовта си в нещо полезно. — Сви ръка в юмрук и докосна гърдите си. — В това бях добра.
— Не мислиш ли, че е благородно да правим нещо, в което сме добри, дори и да не е първият ни избор?
— Хубава мисъл. Но е трудно човек да се откаже от една мечта. Предполагам, че знаеш това.
— Да, зная.
— Другото, което винаги съм искала, е да обичам някого и чувствата ми да бъдат споделени. Напълно. Да зная, че вечер, когато си лягам, и сутрин, когато се събуждам, този човек е до мен, разбира ме и ме
