Понесоха се в чувствен ритъм. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Не можеше да се насити на опияняващото й ухание и сякаш бе погълнат от море от изгарящи копнежи. В един миг изглеждаше безсилна, предаваше се на ласките му, а в следващия ставаше напрегната като юмрук. Когато я чу задъхано да изрича името му, помисли, че ще полудее.
Тя се надигна над него. Пръстите им се преплетоха и телата им бавно се сляха.
— Малъри.
Поклати глава и потърка устните му със своите.
— Пожелай ме.
— Желая те.
— Просто се наслаждавай. Гледай ме.
Изви гръб назад, плъзна ръце нагоре по гърдите си, зарови ги в косите си и раздвижи ханш.
Обля го топла вълна, като струя въздух от пещ, която размекна мускулите му. Стройното й тяло с бяла кожа и златисти коси се поклащаше над него. Обгръщаше го, обсебваше го и го караше да тъне в забрава.
Силата и насладата я завладяха. Движенията й ставаха все по-бързи и цветовете се сливаха пред погледа й. „Ние сме живи“, бе единствената й мисъл. Кръвта кипеше във вените й, тласкана от безумните пориви на сърцето й. По кожата й бе избила пот. Бе слята с него с всяка частица от тялото си.
Това бе животът. Вкопчи се в него, готова да изживее насладата до край. Усети как тялото му потръпна и това бе последният миг.
Флин се постара да се представи добре със супата, въпреки че очевидно й бе забавно да го гледа до печката в кухнята си. Пусна музика и намали осветлението не за романтика, а с единствената цел тя да си почине.
Имаше още много въпроси, свързани със съня й, но тази част от съзнанието му, която оправдаваше човешкото любопитство, се бореше с другата, която му напомняше, че най-важно е нейното спокойствие.
— Мога да изтичам да взема няколко видеокасети — предложи той.
— Стой тук. — Малъри се сгуши до него на дивана. — Няма смисъл да отвличаш вниманието ми, Флин. Все някога трябва да поговорим.
— Не е нужно да бъде точно сега.
— Мислех, че един журналист се стреми да се добере що всички факти час по-скоро, за да публикува материал.
— „Диспеч“ няма да пише за оживелите келтски митове във Вали преди развръзката, така че защо да бързаме?
— А ако работеше за „Ню Йорк Таймс“?
— Тогава щеше да бъде различно. — Погали косите й и отпи глътка вино. — Щях да бъда безскрупулен циник и ща правя всичко възможно да се докопам до историята пръв. Може би щях да бъда изнервен и да имам проблем с алкохола. Да очаквам втория си развод, да си падам по бърбъна и от време на време да се виждам с някоя червенокоса.
— Кажи ми честно какво мислиш, че би било, ако беше заминал за Ню Йорк.
— Не зная. Не мисля, че бих постигнал нещо значимо.
— А работата ти тук значима ли ти се струва?
— Има смисъл.
— Много важен. Не само информираш хората за събитията и поддържаш местните традиции, а и осигуряваш работа на мнозина. Всички, които съставят вестника и го разнасят, семействата им. Какво би станало с тях, ако беше заминал?
— Не бях единственият, способен да ръководи вестника.
— Може би си бил единственият, който би трябвало да го ръководи. Би ли заминал сега, ако имаше възможност?
Флин се замисли.
— Не. Вече направих избора си и през повечето време съм доволен. Само понякога се питам дали е бил добър.
— Аз не можех да рисувам. Никой не ме е карал да се откажа, просто не бях достатъчно добра. Различно е, когато си добър, а някой те ограничава.
— Не беше точно така.
— А как беше?
— Трябва да разбереш майка ми. Тя винаги си съставя ясен план. Когато баща ми почина, план А напълно се провали.
— Флин.
— Не искам да кажа, че не го е обичала и не е скърбяла за него. Всички скърбяхме. Той винаги успяваше да я разсмее. Когато го загубихме, цяла година не я чух да се смее.
— Флин. — Сърцето й се изпълни с тъга. — Съжалявам.
— Тя е силна жена. Първото, което би могло да се каже за Елизабет Флин-Хенеси-Стийл, е, че никога не хленчи.
— Ти я обичаш. — Малъри докосна косите му. — Питах се дали е така.
— Разбира се, че я обичам, въпреки че с нея не се живее никак лесно. Както и да е, съвзе се и бе време за план Б. Част от него беше след време да преотстъпи вестника на мен. Нямах нищо против, защото това бе далечно бъдеще. Тогава щях да му мисля. Харесваше ми да работя за „Диспеч“ и да научавам всичко не само за журналистиката, а и за издаването.
— Но си искал да продължиш в Ню Йорк.
— Не ми бе достатъчно да се изявявам в малко градче като Плезънт Вали. Исках да постигна нещо повече. Да спечеля „Пулицър“. Но майка ми се омъжи за Джо. Той е чудесен човек. Бащата на Дейна.
— Умее ли да разсмива майка ти?
— О, да. Четиримата бяхме страхотно семейство. Не зная дали навремето го оценявах. Докато Джо беше с нас, не бях подложен на толкова голямо напрежение. Всички мислехме, че десетилетия наред ще ръководят вестника заедно.
— И Джо ли е журналист?
— Да, работеше в редакцията от години. Шегуваше се, че се е оженил за шефката. Бяха добър екип и всичко вървеше по мед и масло. След като завърших колежа, реших да натрупам още няколко години опит тук, а после да разкрия изключителните си способности в Ню Йорк. Когато срещнах Лили, нещата ми се струваха още по-съвършени.
— Какво стана?
— Джо се разболя. Представям си колко е била изплашена майка ми при мисълта, че може да загуби още някого, когото обича. Не е емоционална по природа. Сдържана е, но усещам, когато й е тежко. Наложи се да се преместят. Шансовете му за по-дълъг живот са по-добри при друг климат и далеч от стреса. Затова трябваше или аз да остана, или вестникът да бъде закрит.
— Тя е очаквала да останеш.
Флин си спомняше какво бе казал за очакванията.
— Да. Да изпълня дълга си. През първата година бях бесен, през следващата просто сърдит и около третата вече се примирих. Не зная кога започнах да изпитвам… би могло да се нарече удовлетворение. Но когато това стана, купих къщата. После взех Мо.
— Сигурна съм, че вече не действаш по плана на майка си, а по свой.
Той тихо се засмя.
— Дяволски си права.
Петнадесета глава
Малко неща можеха да накарат Дейна да стане рано. Естествено, най-важното от тях бе работата, но когато имаше свободен ден, любимото й занимание сутрин бе да спи.
