успя да се сдържи да не погледне отново към пъпа й.
— Винаги ли се вбесяваш, когато някой се опитва да ти помогне?
— Вбесявам се, когато някой си въобразява, че не мога да се справям сама. Слушай, нямам много време да свърша това, за което съм дошла. Трябва да се залавям за работа.
— Тогава няма да ти преча.
Брад огледа тавана, пода и стените, докато минаваше през преддверието.
— Хубаво пространство. — Не забеляза влага, но го лъхна хлад. Запита се дали отоплението не работи, или жената зад него излъчва студени вълни. — Коя част ще бъде за теб?
— На горния етаж.
— Добре. — Тръгна по стълбите и се усмихна, когато чу въздишка на досада. — Чудесно стълбище. Белият бор винаги е добър избор.
Част от парапета трябваше да бъде подновена, а дограмата на двойния прозорец над стълбите се нуждаеше от укрепване. Налагаше се да се помисли за по-добро уплътнение.
Стените бяха замърсени и се виждаха няколко пукнатини. Но това лесно щеше да се оправи.
Харесаха му преходите между помещенията. Запита се дали тя ще отстрани отчасти талашитените врати, или ще ги замени с масивни, подобаващи на солидната сграда.
Какво ли щеше да прави с осветлението? Той не разбираше нищо от козметични и фризьорски услуги, но му се струваше логично доброто, силно осветление да е важно за един салон.
— Извинявай, трябва ми кутията с инструменти.
— Какво? О, съжалявам. — Подаде й я и прокара пръсти по очукания перваз. — Знаеш ли, не е зле тук да използваш черешова дървесина за контраст. Различните материали в естествен цвят създават уют. Нали няма да застилаш пода?
Зоуи извади ролетка.
— Не.
Защо Брад не си тръгваше? Тя имаше работа и куп неща за обмисляне. Най-важното, от което се нуждаеше, бе да остане сама в прекрасната сграда, да крои планове, да мечтае и да си представя как ще изглежда салонът й в завършен вид.
Цветовете, материите, шарките и ароматите. Всичко.
А той се мотаеше тук, чаровен и мъжествен, с безупречния си костюм и скъпи обувки. Ухаеше приятно на луксозен сапун и афтършейв. Навярно плащаше повече за един сапун, отколкото струваха нейните джинси. И мислеше, че има право да се върти около нея, да диша въздуха й и да я кара да се чувства като недодялана жена от по-низша класа.
— Какви са плановете ти за тази стая?
Зоуи записа измерванията си и остана с гръб към него.
— Това е главното помещение. За прически, маникюр и грим. — Не чу отговор и нещо я накара да извърне глава към него. Бе вперил поглед в тавана. — Какво?
— Имаме от онези малки крушки. Много практично и забавно. Имат предимството, че могат да се нагласят под различни ъгли. Към изисканост ли ще се стремиш или към непринудена обстановка?
— Не виждам защо да не съчетая и двете.
— Добра идея. Пастелни или ярки цветове?
— Тук ярки, а в залите за козметични процедури пастелни. Слушай, Брадли…
— О, това прозвуча като реплика на майка ми. — Вече бе приклекнал, за да разгледа един каталог. Вдигна глава и й се усмихна. — Всички майки ли преминават курс за усвояване на този смразяващ тон?
— Мъжете нямат право на достъп до тази информация. Ако ти кажа, ще се наложи да те убия. А просто нямам време. След месец имотът окончателно става наш и искам плановете ми да бъдат готови, за да мога да започна ремонта веднага щом подпишем документите.
— Мога да помогна.
— Зная какво правя и какво искам. Не зная защо си въобразяваш…
— Почакай. Много си докачлива. — Човек би очаквал една жена, която носи прилепнали джинси и халка на пъпа, да бъде малко по-достъпна. — Аз съм в бизнеса, не помниш ли? — Брад докосна емблемата на „Хоуммейкърс“ върху каталога. — Освен това обичам да давам приноса си потенциалът на една сграда да бъде използван по най-добрия начин. Мога да ви помогна с работата и материалите.
— Не търся подаяния.
Той остави каталога и се изправи.
— Не говоря за подаяния, а за помощ. Какво у мен те кара да се държиш толкова враждебно?
— Всичко. Нечестно е. — Зоуи сви рамене. — Но е така. Не разбирам хора като теб и се отнасям към тях с недоверие.
— Хора като мен?
— Богатите, привилегировани особи, които управляват американските империи. Съжалявам. Сигурно имаш някои добри качества, иначе не би бил приятел на Флин. Но ние с теб нямаме нищо общо. А и в момента имам твърде много грижи и никакво време за игрички. Нека изясним едно, няма да спя с теб.
— Господи, не си струва да живея повече.
Зоуи едва сдържа усмивката си, но от опит знаеше, че този тип мъже са хитреци.
— Сега ще кажеш, че не се надяваш да спиш с мен.
Брад си пое дъх, преди да заговори. Бе закачила слънчевите очила на деколтето на потника си и издължените й жълтеникави очи се взираха право в неговите.
— И двамата знаем, че никой мъж не би отговорил честно на този въпрос, защото е най-неудобният от неудобните. Другите в тази категория са: „Този тоалет прави ли ме дебела“ и „Намираш ли тази жена за привлекателна“. Ако не го знаеш, за нищо на света няма да ти кажа.
Този път Зоуи трябваше да прехапе устни, за да сдържи смеха си.
— Последното не е въпрос.
— Все пак е мистерия и капан. Затова ще кажа просто, че те намирам за много привлекателна и че имаме повече общи неща, отколкото предполагаш, като започнем с общите приятели. Наистина искам да помогна на теб, Малъри и Дейна за ремонта. Никоя от вас не е длъжна да спи с мен, въпреки че, ако трите спретнете една хубава оргия, не бих се съпротивил. Засега ще те оставя да работиш.
Тръгна към стълбите и извърна глава назад, докато слиза.
— Впрочем следващия месец в „Хоуммейкърс“ ще има разпродажба на тапети и бои. От петнадесет до тридесет процента намаление.
Зоуи забърза след него.
— Кога следващия месец?
— Ще ти кажа.
Нямало да спи с него. Брад поклати глава, докато вървеше към колата си. Щеше да съжалява за това твърдение. Очевидно не знаеше, че единственото, на което никой от фамилията Вейн не може да устои, е откровено предизвикателство.
Намерението му бе само да я покани на вечеря. „Сега — реши той, докато оглеждаше прозорците на втория етаж — ще се наложи да изчакам известно време и да изградя стратегия“.
Зоуи Маккорт щеше да се озове под обсада.
Зоуи имаше други грижи. Закъсняваше, което не бе нищо ново. Струваше й се, че винаги в последния момент изникват куп неща, преди да излезе от къщи.
— Дай тези бисквити на майката на Чък. Ще ги раздели поравно. — Паркира на алеята на две преки от къщата си и хвърли укорителен поглед на сина си. — Говоря сериозно, Саймън. Наистина нямам време да й ги занеса. Тя ще ме задържи цели двадесет минути на вратата, а вече закъснях.
— Добре, добре. Можех да дойда пеша.
— Да, но тогава нямаше да мога да направя това. Сграбчи го и го смушка в ребрата така, че го накара да запищи.
— Мамо!
— Саймън! — промърмори тя със същия гневен тон. Детето все още се заливаше от смях, когато слезе и свали раничката си от задната седалка.
