ми наляла малко, ако обичаш?
— Как се озова тук? Откъде разбра какво правим?
Малъри се изправи, олюлявайки се.
— Радвайте се, че съм аз, а не някой друг.
Роуина взе кутията със сол и я изсипа върху останките от дъсчицата.
— О, почакай.
— Помети това — нареди Роуина на Зоуи. — После го изгори. С удоволствие бих пийнала чаша вино.
Подаде бутилката на Малъри и се настани на дивана.
Обзета от гняв, Малъри влезе в кухнята и грабна една чаша от шкафа. Когато се върна, грубо я пъхна в ръката на Роуина.
— Не съм те канила в дома си.
— Напротив, поканихте и мен, и всеки друг, който пожелае да влезе през вратата, която отворихте.
— Значи сме вещици?
Изражението на Роуина се промени, когато хвърли поглед към засиялото лице на Зоуи.
— Не в смисъла, който влагаш. — Този път се обърна към нея като мъдра учителка към будна ученичка. — Въпреки че всяка жена притежава магия. Силите на трите ви, слети в едно, и желанието, с което отправихте поканата, се оказаха достатъчни, за да отворите вратата. Не съм единствената, която премина през нея. Ти го почувства — каза тя на Малъри. — Не за първи път.
— Кейн. — Малъри скръсти ръце и потръпна, когато споменът изплува в съзнанието й. — Той придвижи пула, не ние. Играеше си с нас.
— Заплаши Малъри. — Вълнението на Зоуи изчезна и тя скочи на крака. — Какво ще направиш, за да я предпазиш?
— Всичко, на което съм способна.
— Може би не е достатъчно. — Дейна хвана ръката на Малъри. — Ти изпищя. Видях лицето ти. Почувства нещо повече от нас със Зоуи. Изглеждаше разтърсена от ужас и болка.
— Беше студ… не мога да го опиша.
— Пълна загуба на топлота — промълви Роуина, — надежда и жизненост. Но си недосегаема за него; освен ако сама го допуснеш до себе си.
— Да го допусне? Какво, по дяволите, е направила, за да… — Зоуи погледна към парчетата в краката си. — Господи, съжалявам. Малъри, толкова съжалявам.
— Вината не е твоя.
Тя подаде ръка на Зоуи и за миг образуваха затворен кръг.
Когато ги видя, Роуина се усмихна над чашата си.
— Търсехме отговори и ти даде идея. През последните два дни не успях да стигна до нищо по-ценно. Направихме опит. Явно сме били на погрешен път — добави Малъри и рязко се обърна към Роуина. — Но това не ти дава право да ни хокаш.
— Напълно си права, извинявам се. — Роуина намаза бисквита с конфитюр, а след това потупа с пръст по тестето „Таро“. Над тях проблясна светлина, която изведнъж изчезна. — Това няма да ви навреди. Може би ще развиете способност да разгадавате предсказания или дори ще откриете, че притежавате ясновидска дарба.
— Ти… — Зоуи прехапа устни. — Ако не беше дошла…
— Мой дълг и желание е да ви предпазвам винаги, когато мога. Сега трябва да тръгвам. Приятна вечер. — Роуина стана и огледа стаята. — Имаш красив дом, Малъри. Подхожда ти.
Чувствайки се като неблагодарно дете, Малъри въздъхна.
— Защо не останеш да допиеш виното си?
На лицето на Роуина се изписа изненада.
— Много мило от твоя страна. С удоволствие. Отдавна не съм прекарвала дълго време в женска компания. Липсва ми.
Въпреки че в първия момент се бе почувствала неловко, на Малъри вече не й се струваше странно да има гостенка с хиляди години живот зад гърба си. Докато хапваха еклери, тя се убеди, че жените, богини или смъртни, дълбоко в себе си са еднакви.
— Рядко се занимавам с нея — каза Роуина, когато Зоуи започна да усуква буйната й коса на красива френска прическа. — Това не е една от дарбите ми, така че я оставям пусната. Няколко пъти съм я подстригвала, но после съжалявах.
— Не всеки може да изглежда толкова великолепно с пусната коса.
Роуина повдигна малкото огледало пред себе си, докато Зоуи работеше, и погледна отражението на фризьорката.
— Бих искала да имам като твоята. Толкова е впечатляваща.
— Не можеш ли? Искам да кажа, ако поискаш да промениш външността си, не можеш ли да…
Зоуи размаха ръка във въздуха и я накара да се засмее.
— Нямам такава дарба.
— А Пит? — Дейна се раздвижи на дивана. — Какви способности притежава?
— Той е воин, изпълнен с гордост, увереност и силна воля. Просто ме влудява и вдъхновява. — Свали огледалото. — Зоуи, ти си истински творец.
— О, просто обичам да си играя с коса. — Застана пред Роуина и пусна няколко кичура около лицето й. — Изглеждаш готова за делова среща или церемония по връчването на „Оскар“. Секси, женствена и неотразима. Но ти би изглеждала така с каквато и да е прическа.
— Извинявай, но има нещо, което не мога да се сдържа да не попитам — каза Дейна. — Какво е да живееш с един мъж буквално цяла вечност?
— Той е единственият, когото желая — отвърна Роуина.
— О, стига. Сигурно си имала стотици фантазии за други мъже през последните две хилядолетия.
— Разбира се. — Роуина остави огледалото и на устните й бавно се появи усмивка. — Преди време в Рим имаше един млад сервитьор. Страхотно лице и тяло. Толкова тъмни очи, че ми се струваше, че потъвам в тях като в бездна. Сервира ми кафе и кифличка. Нарече ме bella donna с чаровна усмивка и докато хапвах от кифлата, си представях, че засмуквам съблазнителната му долна устна. — Прехапа устни и се усмихна. — Повиках го за модел в ателието си и докато рисувах, го оставих безсрамно да флиртува с мен. Когато го освободях след дълъг сеанс, отивах при Пит и го изкушавах с каквото и да бе зает.
— Никога не си му изневерявала?
— Обичам го — спокойно отвърна Роуина. — Свързани сме чрез телата, душите и сърцата си. В това има магия, по-силна от всички заклинания и проклятия. — Протегна ръка нагоре и докосна китката на Зоуи. — Ти си обикнала едно момче и то ти е дарило син. Затова винаги ще го обичаш, въпреки че е бил слаб и те е предал.
— Саймън е моят свят.
— Този свят е изпълнен със светлина и обич. Завиждам ти, че имаш дете. — Стана, приближи се към Дейна и плъзна пръст по косите й. — А ти си се влюбила в пораснало момче, което все още не би могло да се нарече мъж. Затова не си готова да му простиш.
— Защо да му прощавам?
— Това е въпросът — отвърна Роуина.
— А аз? — попита Малъри и Роуина седна на облегалката на дивана и докосна рамото й.
— Обичаш един мъж толкова безумно и пламенно, че това те кара да се съмняваш в собственото си сърце. Затова изпитваш недоверие към него.
— Как да вярвам в нещо, което ми се струва необяснимо?
— Докато чувстваш нужда да питаш, няма да стигнеш до отговора. — Наведе се и притисна устни към челото на Малъри. — Благодаря ти, че ме покани в своя дом, и на всички ви, че ме приехте в компанията си. Заповядай, вземи това.
Протегна ръка към Малъри и сложи върху дланта й малък бледосин камък.
— Какво е?
— Талисман. Пъхни го под възглавницата си тази нощ. Ще спиш спокойно. Вече трябва да тръгвам. —
