Роуина се усмихна и прокара пръсти през косите си, докато вървеше към остъклената врата. — Какво ли ще каже Пит за прическата ми? Лека нощ.
Отвори вратата и изчезна в нощта. Зоуи изчака три секунди, втурна се след нея и долепи лице до стъклото.
— По дяволите! Мислех, че ще се изпари или нещо подобно, а тя просто върви като нормален човек.
— Изглежда твърде нормална — Дейна посегна да си вземе пуканка. — за богиня, живяла хиляди години.
— Да, но доста тъжна. — Малъри завъртя синьото камъче в ръката си. — Толкова е изтънчена и привидно весела, а дълбоко в себе си таи ужасна тъга. Беше искрена, когато каза, че ти завижда за Саймън, Зоуи.
— Странно, като си помисли човек. — Зоуи се върна, избра четка, гребен и фиби и застана зад дивана. — Живее в онзи огромен замък, заобиколена от прекрасни неща. — Започна да разресва косите на Дейна. — Красива е, а и много мъдра според мен. Богата е, има до себе си мъж, когото обича, пътува по света и рисува великолепни картини. — Раздели косите на кичури и сплете един от тях. — А завижда на жена като мен, защото имам дете. Мислите ли, че тя не може? Не се осмелих да попитам, твърде лично е. Но не разбирам защо не е родила. Щом притежава толкова изключителни способности, защо да не може да има бебе?
— Може би Пит не иска дете. — Дейна сви рамене. — Има такива хора. Какво правиш с косата ми, Зоуи?
— Нова прическа. Няколко тънки плитки. Придава младежки и екстравагантен вид. А ти искаш ли?
— Какво?
— Да имаш деца.
Дейна замислено хапна няколко пуканки.
— Да, две. Ако през следващите няколко години не намеря мъж, когото мога да изтърпя дълго време, ще зачена сама. Вече доста жени правят любов с медицинската наука.
— Готова си на това? — Заинтригувана, Малъри посегна към купата. — Да отгледаш дете сама? Имам предвид, съзнателно — добави тя и погледна Зоуи. — Знаеш за какво говоря.
— Разбира се. — Дейна премести купата между двете. — Защо не? Здрава съм. Мисля, че ще бъда добър родител и мога да предложа доста на едно дете. Първо бих искала да постигна финансова стабилност, но ако наближавам, да кажем, тридесет и пет и в живота ми няма мъж, бих се решила.
— Липсва романтиката — отбеляза Малъри.
— Може би, но резултатът се получава. Важна е крайната цел. Ако има нещо, което дълбоко в себе си силно желаеш, нищо не бива да те спре.
Малъри си спомни съня, в който бе държала дете в ръцете си. За светлината, която изпълваше света й, сърцето й.
— Дори когато силно желаеш нещо, има граници.
— Е, не и ако желанието ти е да убиеш или осакатиш някого. Говоря за важни избори, извървяване на пътя и справяне с последиците. А ти, Зоуи? Би ли го направила отново? Да отгледаш дете сама? — попита Дейна.
— Не мисля, че бих се решила още веднъж. Трудно е. Няма с кого да споделяш трудностите, а понякога се оказват непосилни за сам човек. Но от друга страна, никой друг не изпитва същата привързаност към детето като теб. Не делиш с никого любовта, гордостта и изненадите.
— Страхуваше ли се? — попита Малъри.
— О, да. Все още понякога ме хваща страх. Мисля, че е нормално човек да се бои, защото отговорността е голяма. Ти искаш ли бебета, Мал?
— Да. — Потърка камъчето между пръстите си. — По-силно, отколкото предполагах.
В три след полунощ Дейна и Зоуи вече спяха в леглото й, а тя разчистваше масата, твърде неспокойна, за да си легне на дивана. В съзнанието й се въртяха твърде много мисли и образи.
Отново огледа синьото камъче. Може би щеше да подейства. Вече бе приела далеч по-невъзможни неща от това, че едно каменно късче под възглавницата би могло да бъде лек срещу безсънието, което я измъчва.
А може би всъщност не ги е приела. Не и дълбоко в себе си, както се бе изразила Дейна. Бе изтощена и все пак нямаше да сложи камъчето под възглавницата си, за да опита.
Твърдеше, че обича Флин, а изчакваше, малка част от нея не бе убедена в това и очакваше увлечението да отмине. В същото време се терзаеше, че той не се влюбва до уши в нея, за да има пълна взаимност.
Как да запази равновесието си, да чертае планове и всичко да бъде наред, щом чувствата й не са напълно споделени?
„Всяко нещо си има място, нали? Ако не пасва, човек не може да промени това. Зависи и от другия“.
С въздишка се отпусна на дивана. Упорито бе преследвала кариера, свързана с изкуството, защото съдбата не я бе благословила с талант, а тя отказваше да мисли, че всички години на обучение и старание са били напразни.
Бе успяла да им придаде смисъл.
Дълго време се бе задържала в галерията, защото там чувстваше сигурност. Защото това бе разумен избор. Неведнъж бе казвала, че един ден ще започне собствен бизнес, но в действителност не кроеше подобни планове. Струваше й се твърде рисковано. Ако не се бе появила Памела, все още щеше да работи в галерията.
Защо я ненавиждаше с цялото си същество? Истина бе, че Памела се стремеше да се издигне, без да блести със способности и вкус, но по-тактична жена от Малъри Прайс би намерила начин да се сработи с нея. Негодуваше срещу нея, защото бе нарушила равновесието, бе променила предначертания й план.
Просто не се бе вместила в нейния свят.
Сега започваше бизнес с Дейна и Зоуи. Единствено тя от трите се бе включила в начинанието с неохота. Накрая бе решила да участва, но колко пъти си бе задавала въпроса дали е постъпила правилно? Колко пъти й бе хрумвало да се оттегли, защото й бе трудно да види как ще се осъществи всичко?
И не бе направила никаква решителна крачка. Не бе разгледала сградата отново, не мислеше за бъдещето и не издирваше нови таланти.
Дори не бе подала молба за регистрация на фирма. Защото, ако го направеше, това би означавало, че решението й е окончателно.
Използваше търсенето на ключа като оправдание да не се реши на тази стъпка. Загадката наистина й костваше твърде много усилия и време. Но това, на което гледаше най-сериозно, бе отговорността.
Тук и сега, докато стоеше сама и будна в три часа сутринта, бе моментът да приеме неоспоримия факт. В живота й бяха настъпили множество вълнуващи промени само за три седмици, но самата тя никак не се бе променила.
Сложи камъчето под възглавницата си.
— Все още не е твърде късно — промълви Малъри и се сгуши на дивана.
Осемнадесета глава
Когато се събуди, в апартамента й бе тихо като в гробница. Остана неподвижна няколко мига, загледана в лъча светлина, който се промъкваше през пролуката между завесите на вратата за терасата и образуваше ярка ивица на пода.
Напълно се бе разсъмнало. Малъри не си спомняше как бе заспала. Много по-важно бе, че не се бе мятала в леглото, страхувайки се какъв сън ще я споходи.
Бавно плъзна ръка под възглавницата си и потърси камъчето. Намръщи се, когато не напипа нищо, изправи гръб и повдигна възглавницата. Отдолу нямаше камъче. Потърси го под облегалките, на пода, под дивана и накрая седна, изпълнена с недоумение.
