Ключът на светлината

Не бе възможно да е изчезнало.

Или може би бе станало точно това. След като бе изпълнило предназначението си. Бе спала непробудно. Точно както й бе обещано. Чувстваше се отпочинала, сякаш е прекарала приятна, спокойна ваканция.

— Благодаря ти, Роуина.

Протегна се и дълбоко си пое дъх. До ноздрите й достигна аромат на кафе.

Или това бе добавка към подаръка, който бе получила, или някоя от приятелките й бе станала преди нея.

Влезе в кухнята и бе приятно изненадана. Върху плота бе сладкишът на Зоуи в красива чиния, покрит с фолио, кафеварката бе три-четвърти пълна и топла, а между тях бе сутрешният вестник, старателно сгънат.

Малъри издърпа бележката, пъхната под чинията със сладкиша, и позна почерка на Зоуи, който бе уникално съчетание на печатни букви и технически шрифт.

Добро утро. Трябва да тръгвам. В десет съм на родителска среща.

„Десет“, помисли си Малъри и разсеяно хвърли поглед към часовника. Зяпна от изненада, когато видя, че наближава единадесет.

— Сигурно не е верен.

Не исках да ви будя, постарах се да не вдигам шум.

— Придвижвала си се като призрак — каза тя на глас.

Дейна започва работа в два. За всеки случай навих будилника в стаята ти за дванадесет, за да не бърза и да има време да закуси.

Прекарах чудесно. Искам и двете да знаете, че каквото и да се случи, истински се радвам, че ви намерих. Или че се намерихме. Както и да се развият нещата по-нататък, безкрайно съм благодарна, че сте мои приятелки.

Може би следващия път ще се съберем в моята къща.

С обич, Зоуи.

— Явно днес е ден за подаръци.

Малъри се усмихна и остави бележката, за да я види и Дейна. С надеждата доброто й настроение да продължи, отряза тънко парче сладкиш и си наля кафе. Сложи ги върху поднос заедно с вестника и чаша сок и отнесе всичко на терасата.

Навън се долавяше есенен полъх. Винаги бе обичала лекия мирис на листата, когато започват да се обагрят в ярки цветове.

„Трябва да купя хризантеми — помисли си тя, докато отчупваше парче сладкиш. Обикновено купуваше цветя по-рано през сезона. — Както и няколко тикви за празника на Вси светии“. Щеше да събере листа, когато короните на кленовете станат аленочервени. Би могла да украси и верандата на Флин. Докато отпиваше първата глътка кафе, хвърли по един поглед на заглавията във вестника. Четенето на пресата сутрин бе по-различно изживяване, откакто се бе запознала с Флин. Опитваше се да си представи как той решава кое къде да бъде отпечатано и как превръща отделните новини, коментари, реклами и снимки в едно неразделно цяло. Продължи да хапва и да пийва кафе, докато прелистваше страниците, и сърцето й подскочи, щом стигна до неговата.

Странно бе, че и по-рано я бе чела, седмица след седмица. Какво си бе мислила за него тогава? „Красавец, но с нищо по-различен от мнозина“. Четеше статиите му и понякога бе съгласна с него, а друг път не. Не се бе запитвала колко труд и усилия посвещава на темите, по които споделя размислите си всяка седмица.

Сега, когато го познаваше, сякаш чуваше гласа му да изрича написаните думи и виждаше как лицето му променя израза си. Проследяваше пътя, по който изключително отвореното му съзнание е достигнало до прозрения.

Какво превръща човека в творец? — прочете тя.

Когато стигна до края на статията и се подготви да започне отново от началото, любовта й към него бе още по-силна.

Флин седеше на ръба на бюрото си и изслушваше идеята на един от репортерите за интервю с местен колекционер на смешници.

Парцалени кукли, статуетки, картинки, порцеланови и пластмасови фигурки, смешници, разхождащи кучета, танцуващи, пеещи или седнали зад волана на смешни коли.

— Има над пет хиляди смешника, без снимките и автографите от живи клоуни.

Флин потръпна при мисълта за пет хиляди клоуна на едно място по едно и също време. Представи си как тръгват напред като армия, размахваща балони и гумени бухалки.

Безброй червени носове и оглушителен смях. И безброй страховити широки усмивки.

— Защо? — попита Флин.

— Защо какво?

— Защо е събрал пет хиляди смешника?

— Аха. — Тим, млад журналист, който понякога носеше тиранти и слагаше твърде много гел, се раздвижи на скърцащия стол. — Баща му сложил началото на колекцията през двадесетте. Това е нещо като семейна традиция. Самият той започнал да дава приноса си през петдесетте, а след смъртта на баща си наследил всичките. Някои от тях имат антикварна стойност. Биха могли да му донесат добри пари на търг.

— Добре. Възлагам ти този материал. Вземи фотограф. Искам снимка на цялата колекция и собственика й сред смешниците. И още една с най-интересните от тях. Поискай да ти разкаже историята им и да обясни защо са ценни. От време на време споменавай за връзката между баща и син, но наблегни на цифрите и опиши по един-два сувенира от всяка ценова група. Става за уикенд притурката. И, Тим, постарай се да избягваш думите „значи“ и „разбираш ли“ по време на интервюто.

— Ясно.

Флин надникна над рамото му и видя Малъри с огромна саксия с хризантеми. Блясъкът в очите й го накара да забрави къде се намира.

— Здравей. С градинарство ли ще се занимаваш днес?

— Може би. Да не би моментът да е неподходящ?

— Не. Заповядай. Какво мислиш за смешниците?

— Не изглеждат зле, нарисувани върху черно кадифе.

— Добра идея. Тим? — обърна се той към журналиста. — Приложи няколко снимки на нарисувани клоуни върху фон от черно кадифе. Включи разсъждения за смешното в живота ни — добави накрая. — Би било уместно.

Малъри влезе в офиса и сложи саксията до прозореца.

— Исках да…

— Почакай. — Флин повдигна пръст и отговори на обаждане от полицейската централа. — Запомни мисълта си — каза й той и подаде глава през вратата. — Шели, има ПТП на петстотин метра от Кресънт. Току-що ми съобщиха. Тръгвай към отдел „Пътна полиция“. Вземи Марк.

— ПТП? — попита Малъри, когато той се обърна към нея.

— Пътнотранспортно произшествие.

— Аха. Тази сутрин се замислих колко труд ти коства издаването на вестника всеки ден. — Наведе се и погали хъркащия Мо. — И как успяваш да имаш свободно време.