нищо, което да наподобява ключ.
Премести се на горния етаж. Сънят й бе завършил там. Може би в това имаше нещо символично. Предполагаше, че стаите не са в толкова окаяно състояние, колкото кухнята.
Един поглед в банята разсея тази заблуда. Дори любовта — и към един мъж, и към чистотата, имаше граници. Затвори вратата, без дори да влезе.
Щом прекрачи прага на кабинета му, бе впечатлена. Всички обидни думи, които й бяха хрумнали преди малко, изчезнаха.
Не бе подреден. Определено някой трябваше да забърше праха, а в ъглите имаше топки кучешки косми, които изглеждаха достатъчни да се изплете рогозка. Но стените бяха светли, бюрото бе красиво, а плакатите в рамки издаваха усет за стил и изкуство, който досега не бе доловила у него.
— Имаш много прекрасни черти, нали?
Плъзна пръсти по бюрото и вниманието й бе привлечено от купчината папки и картинките на екшън герои.
„Приятно място за работа — помисли си тя. — Подходящо за размисъл“. Не го бе грижа за състоянието на кухнята, а диванът, който бе сложил в хола, бе просто кътче, където да подремне или да почете книга. Но поддържаше ред в стаята, която явно бе най-важна за него.
„Красота, познание, смелост“. Беше й казано, че ще се нуждае и от трите неща. В съня й бе имало красота — любовта, домът й, изкуството. По-късно бе стигнала до познанието, че всичко е илюзия. И накрая бе събрала смелост да избяга от илюзорния свят.
Може би това бе част от пътя към крайната цел.
„Любовта ще изкове ключа“.
Е, тя обичаше Флин. Вече бе приела този факт. Тогава къде бе проклетият ключ?
Завъртя се в кръг и разгледа отблизо колекцията му от плакати. Кинозвезди от минали десетилетия. „Толкова е… интересен — реши тя. — И остроумен“.
Снимките имаха еротично въздействие, но издаваха и невинност. Краката на Бети Грейбъл, буйните коси на Рита Хейуърт, незабравимото лице на Монро.
Легенди колкото заради красотата, толкова и заради таланта си. Богини на екрана.
Богини.
Пръстите й затрепериха, когато свали първата снимка от стената. Сигурна бе, че е стигнала до отговора на загадката.
Но огледа всеки от плакатите, всяка рамка и всеки сантиметър от кабинета и не намери нищо.
Отказвайки да се предаде на отчаянието, седна на бюрото. Бе убедена, че е на крачка от целта. Разполагаше с всички парчета и трябваше само да ги сглоби.
Чувстваше нужда от глътка въздух и време да поразмишлява. Докато трае това умуване, щеше да направи нещо обикновено.
Не, не обикновено, а плод на творческо вдъхновение.
Флин реши, че е крайно време ролите да бъдат разменени, и на път за дома се отби да купи цветя. Есента се прокрадваше във въздуха и докосваше листата на дърветата с върха на четката си. След зеленината по склоновете на възвишенията вече се открояваха златисти и червеникави петна.
Тази вечер над тях щеше да се издигне нарастващата луна, вече почти кръгла.
Запита се дали това безпокои Малъри.
Разбира се. Струваше му се невъзможно жена като нея да не е обзета от тревога. Все пак, когато бе влязла в офиса му, изглеждаше весела. Щеше да се постарае да поддържа настроението й.
Не би било зле да я заведе на ресторант, може би да отидат с колата до Питсбърг за смяна на обстановката. Пътуването и вечерята в шикозно заведение щяха да й харесат, да отклонят мислите й от…
Щом влезе през входната врата, разбра, че ще се наложи да промени намеренията си.
Ухаеше… на свежест и нещо апетитно.
„Лимон — помисли си той, докато вървеше към хола — и пикантни подправки“. Личеше си присъствието на жена в къщата.
— Мал?
— Тук съм! В кухнята!
Кучето го изпревари и след като получи бисквитка и погалване по гърба, бе изпратено навън през задната врата. Флин не бе сигурен кое го привлече по-силно, ароматът, който излиза от фурната, или жената с бяла престилка с къдрички.
„Господи, кой би предположил, че една жена с престилка може да изглежда толкова секси?“
— Здравей. Какво правиш?
— Готвя. — Малъри затвори вратата. — Зная, че тази кухня рядко се използва за подобна дейност. Цветя? — В очите й се изписа умиление. — Красиви са.
— Като теб. Готвиш, а? — Без колебание, Флин напълно се отказа от плановете си. — Това означава ли, че предстои нещо като вечеря?
— Разбира се. — Тя взе цветята и го целуна над тях. — Реших да те впечатля с кулинарните си умения и отскочих до магазина за хранителни стоки. Тук нямаше нищо, което би могло да се нарече истинска храна.
— Имам царевични пръчици. Доста при това.
— Забелязах. — Тъй като не намери ваза, напълни пластмасова кана с вода и натопи цветята. Фактът, че не се намръщи, я накара да се гордее със себе си. — Явно не притежаваш и необходимите пособия за приготвяне на истинска храна. Нито една дървена лъжица.
— Не разбирам защо все още ги произвеждат. Нима човечеството не е напреднало от времето, когато инструментите, които сме използвали в бита си, са се изработвали от дърво? — Взе лъжицата от плота и смръщи вежди. — Тук има нещо ново. Забелязвам промяна.
— Просто е почистено.
Лицето му издаде удивление, когато се огледа.
— Наистина е чисто. Като че ли си наела цяла бригада елфи-чистачи. По колко вземат на час?
— Работят за цветя. — Малъри вдъхна от уханието им и реши, че все пак изглеждат добре в пластмасовата кана. — Напълно си се издължил.
— Почистила си. Струва ми се толкова… странно.
— Признавам, че се увлякох.
— Нямам нищо против. — Той хвана ръката й и целуна пръстите й. — Възхитен съм. Трябва ли да се засрамя?
— Не е задължително.
— Добре. — Притегли я към себе си и потърка буза в нейната. — А сега готвиш. Печеш нещо.
— Исках да се поразсея за малко.
— Аз също. Щях да те заведа на ресторант, но ти прецака коза ми.
— Можеш да го запазиш за друг път. Разтребването ми помага да проясня съзнанието си, а тук трябваше да се свърши доста работа.
— Аха, разбирам. Съжалявам.
— Близо съм. — Малъри се загледа в парата, която се издигаше от тенджерата на котлона, сякаш очакваше отговорът да се появи там. — Чувствам, че пропускам една-единствена стъпка. По-късно ще поговорим за това. Вечерята е почти готова. Защо не налееш вино? Мисля, че е подходящо за печеното.
— Разбира се. — Флин повдигна бутилката вино, което тя бе сложила на плота, но след миг отново я остави. — Печено? Приготвила си печено?
— И картофено пюре… след малко — добави тя, докато включваше миксера, донесен от собствената й кухня. — И зелен фасул. Реших всичко да бъде в хармония със статията ти. Предположих, че щом си споменал точно това ястие, навярно ти харесва.
— Разбира се. Всеки мъж го обожава. Малъри. — Наивно трогнат, Флин я погали по бузата. — Трябваше да ти донеса повече цветя.
Тя се засмя и започна да намачква сварените картофи.
