— Това е мястото — прошепна тя.
— Да, това е. — Дейна сложи ръце на кръста си и се огледа. — След няколко седмици всичко тук ще бъде наше.
— Не, имам предвид къщата от съня ми. Как е възможно да съм била толкова глупава, че да не го осъзная? — От вълнение говореше припряно и задъхано. — Не нещо, което принадлежи на Флин, а на мен. Аз съм ключът. Нали помните думите на Роуина? — Рязко се обърна с лице към тях, с широко отворени и светнали очи. — Красота, познание, смелост. Това сме ние трите, това място. А в съня то беше представата ми за съвършенство. Място, което е мое.
Притисна ръка към гърдите си, сякаш за да попречи на сърцето си да изскочи.
— Ключът е тук, в тази къща.
В следващия миг Малъри бе сама. Стълбището зад нея се изпълни със синьо сияние, което запълзя нагоре като мъгла, заля пода под краката й и докато стоеше затънала до глезените в нея, почувства влага и хлад. Издаде вик на ужас, но отвърна само някакво загадъчно ехо.
С учестен пулс се озърна и видя стаите от двете си страни. Тайнствената синя мъгла забулваше стените и прозорците и слабата светлина, която идваше от бурното небе навън, чезнеше.
„Бягай! — прошепна тих глас в съзнанието й. — Бягай, преди да е станало твърде късно“.
Не можеше да спечели тази битка. Тя бе обикновена, смъртна жена, водеща обикновен живот.
Хвана се за парапета и направи първата крачка назад. Все още виждаше вратата сред ефирния син воал, който бързо засенчваше истинската светлина. Отвъд тази врата бе реалният свят. Нейният свят. Трябваше само да я отвори и да мине през нея, за да стане всичко отново нормално.
Нали точно това желаеше? Нормален живот. Нима сънят не й го бе разкрил? Брак и семейство. Пържени филийки за закуска и цветя на тоалетката. Спокоен и приятен свят, изграден върху любов и привързаност.
Той я очакваше от другата страна на тази врата.
Заслиза по стълбите като в транс. Незнайно как, надникна през вратата и видя съвършен есенен ден. Дървета, обагрени в топли цветове, озарени от слънце, свеж въздух, изпълнен с ухания. Въпреки че сърцето й все още препускаше, устните й се разтегнаха в сънена усмивка, когато протегна ръка, за да отвори.
— Това е заблуда. — Собственият й глас прозвуча необичайно равнодушно. — Нов трик. — Част от нея потръпна от ужас, когато се обърна с гръб към вратата и съвършения живот, който я очакваше отвъд нея. — Онова навън не е истинско, реалността е тук. Нашето място е тук.
Изумена, че едва не бе изоставила приятелките си, отново повика Дейна и Зоуи. Къде ли ги бе скрил? С каква илюзия ги бе разделил? Страхът за тях я накара да изтича обратно нагоре по стъпалата. Разкъса синия воал и зад гърба й се развяха грозни дрипи.
За да се ориентира, отиде до прозореца над най-високата площадка и енергично търка стъклото, за да го почисти от праха, докато върховете на пръстите й изтръпнаха. Навън все още бушуваше буря. Дъждовните струи плющяха под мрачното небе. Колата й бе на алеята, точно там, където я бе оставила. На отсрещния тротоар жена с червен чадър и торба с покупки тичаше към една къща.
„Това е реалността — каза си Малъри, — това е животът, с всичките му неудобства“. Щеше да го получи обратно, да се върне в него. Но първо трябваше да изпълни задачата си.
Кожата й настръхна. Нямаше нито връхна дреха, нито фенерче. Нямаше ги и приятелките й, и Флин. Напрегна волята си, за да не побегне слепешком. Озова се в лабиринт от коридори.
„Няма значение. Поредният трик да ме обърка и уплаши“, каза си тя. Някъде в тази къща бяха и ключът, и приятелките й. Щеше да ги намери.
В гърлото й се прокрадна паника, докато вървеше. Въздухът бе застинал и дори собствените й стъпки се губеха сред синята мъгла. Нима имаше нещо по-страховито за човешкото сърце от студа и чувството за безцелно лутане и самота? Той използваше инстинктите й, за да я разиграва.
Защото бе недосегаема за него, освен ако сама го допуснеше до себе си.
— Няма да ме накараш да побягна — извика тя. — Зная коя съм и къде се намирам. Няма да избягам.
Чу някого да я вика по име и мъглата леко затрепери. Обърна се по посока на гласа.
Студът стана още по-непоносим, а мъглата се превърна в множество ситни вледеняващи капки, които намокриха дрехите и кожата й. „Може би и викът е бил измама“. Вече не чуваше нищо освен кръвта, нахлуваща в главата й.
Струваше й се, че няма значение в коя посока ще поеме. Можеше да се върти в кръг до безкрайност или да остане неподвижна. Въпросът не бе в намирането на пътя или избора на погрешна посока. „Битката е между моята и неговата воля“, осъзна тя.
Ключът бе тук. Бе твърдо решена да го открие. А той бе твърдо решен да й попречи.
— Навярно е под достойнството ти да се сражаваш с една смъртна жена. Да хабиш силата си заради някоя като мен. И все пак върхът на възможностите ти е една синя мъгла.
По ръбовете на воала засияха гневни червени пламъци. Въпреки че сърцето й се преобърна, стисна зъби и продължи да върви. Може би бе неразумно да отправя предизвикателство към магьосника, но освен риска, видя още един страничен ефект.
Там, където синята и червената светлина се сливаха, забеляза друга врата.
„Таванът — помисли си тя — Това е“. Не илюзорни коридори и завои, а истинска част от къщата.
Съсредоточи се върху вратата, докато пристъпваше напред. Завесата от ситни капки ставаше все по- плътна и се увиваше около нея, но не я разколеба. Образът, към който се стремеше, остана в съзнанието й.
Най-сетне, затаила дъх, провря ръка през мъглата и сграбчи старата стъклена дръжка.
Щом отвори, от вътре я лъхна топлина. Загледа се в мрака, а синята мъгла пропълзя зад гърба й.
Навън Флин с мъка се придвижваше сред страховитата буря, наведен напред, за да наднича през стената от дъждовни капки, които чистачките му едва смогваха да отстраняват.
Мо скимтеше на задната седалка като бебе.
— Стига, страхливецо, само малко дъжд. — Светкавица разцепи черното небе и бе последвана от грохот като топовен изстрел. — И от време на време светкавици.
Флин изрече проклятие и сграбчи здраво волана, когато колата се разтърси.
— И малко вятър — добави той.
Поривите на бурята достигаха върха на силата си.
Още когато бе тръгнал от редакцията, бе очевидно, че се задава нещо повече от обикновен летен порой. Но с всеки изминат метър ставаше все по-зловещо. Когато скимтенето на Мо премина в жално виене, Флин започна да се тревожи, че може би Малъри, Дейна, Зоуи или и трите не са успели да стигнат, преди навън да стане опасно.
„Би трябвало вече да са в къщата“, напомни си той. Но би се заклел, че в тази част на града е значително по-страховито. Над възвишенията се бе спуснала мъгла, която ги забулваше в сивота, гъста като памук или вълна. Видимостта намаля и се наложи да забави. Макар и да караше на първа скорост, колата му бясно се завъртя на един завой.
— Трябва да отбием — каза той на Мо. — Да изчакаме, докато отмине.
Тръпка на безпокойство пропълзя нагоре по гърба му, но вместо да изчезне, когато спря до бордюра, тя скова тила му като впиващи се нокти. Ударите на капките по покрива на колата сякаш отекваха в главата му.
— Нещо не е наред.
Отново потегли, стискайки волана, докато вятърът свиреше отвъд стъклата. Пот, бликнала от усилие и тревога, потече надолу по гърба му. Изминаването на следващите три преки бе като ожесточена битка.
Изпита облекчение, щом видя колите им на алеята. „Добре са — помисли си той, — вътре са. На сигурно място. Ти си идиот“.
— Казах ти, че няма нищо страшно — обърна се Флин към Мо. — Имаш две възможности. Да се стегнеш и да дойдеш с мен в къщата, или да стоиш тук, да трепериш и да хленчиш. Ти решаваш, приятел.
Облекчението му изчезна, когато паркира и погледна къщата. Ако бурята имаше сърце, то бе тук. Черни облаци бяха надвиснали над покрива и се издуваха, сякаш в тях напира ярост. Една светкавица ги разсече и
