уплашена. Но явно мощта му не е безгранична. Не можа да задържи никоя от трите ни в илюзорен свят. Нито пък теб. Връзката помежду ни е по-силна, отколкото е предполагал. Поне аз мисля така.
— Мога да го приема. Трябва да призная, че ходът му с Рода беше доста хитър.
— Явно съм го накарала да побеснее. Знаех, че ключът е в къщата. — Загърна се по-плътно с одеялото, но все още не можеше да почувства топлина. — Не се изразявам достатъчно добре за вестника ти.
— Не се тревожи. Ще го редактирам. Как разбра?
— Направих избора си на тавана, когато той ми показа нещата, които толкова силно желаех. Осъзнах, че това е къщата от съня ми, докато с Дейна и Зоуи се качвахме по стълбите. Ателието се намираше на най-горния етаж. На тавана. Знаех, че ключът е на място, където е взето важно решение, както на картините. Отначало мислех, че ще се наложи да преровя всички онези неща и сред тях ще попадна на ясна следа. Но се оказа нещо далеч по-трудно… или далеч по-лесно.
Затвори очи и въздъхна.
— Уморена си. Почини си, докато стигнем. Ще поговорим по-късно.
— Не, добре съм. Толкова беше странно, Флин. Качих се там, горе, и проумях всичко. Моето място, в реалността и в съня, опитът му отново да ме върне в онзи сън. Накарах го да мисли, че е успял. Спомних си напътствията и видях картината в съзнанието си. Знаех как да я нарисувам, всяко движение бе в главата ми. Третата от серията. — Обърна се към него. — Ключът не съществуваше в света, който той бе създал за мен. — Открих го в творението, което имах смелостта да създам. Ако можех да видя красотата му и да я превърна в реалност. Той ми даде силата да пренеса този ключ в илюзорния свят.
„Да го изкова — помисли си Малъри. — С любов“.
— Обзалагам се, че е готов да се изяде от яд.
Тя се засмя.
— Да, още един повод да се чувствам доволна. Чух ви.
— Какво?
— Чух как ме викахте. Особено ти. Не можах да отговоря. Извинявай, зная колко се безпокоеше за мен. Но не биваше да му показвам, че те чувам.
Флин сложи ръката си върху нейната.
— Не можех да стигна до теб. Не знаех какво е истински страх до онзи миг.
— Отначало се боях, че това е поредният му номер. Хрумна ми, че ако се обърна и те видя, ще се пречупя. Болят ли те ръцете? — Малъри вдигна глава и притисна устни към изранените му кокалчета. — Моят герой. Герои — поправи се тя и хвърли поглед назад към Мо.
Задържа ръката си в неговата, докато преминаваха през портите на „Уориърс Пийк“.
Посрещна ги Роуина, облечена с огненочервен пуловер. Малъри забеляза, че в очите й проблясват сълзи, докато върви по площадката към тях.
— Толкова се радвам, че си добре.
Докосна бузата й и най-сетне непоносимият студ, от който все още не бе престанала да трепери, изчезна и я обля приятна топлина.
— Да, добре съм. Нося…
— Не бързай. Ръцете ти. — Роуина сложи своите под дланите на Флин и ги обърна. — Тук ще остане белег — каза тя. — Под третото кокалче на лявата ти ръка. Това е символ, Флин. Вестител и воин.
Сама отвори задната врата на колата и Мо изскочи, за да я поздрави с въртене на опашка и близване.
— Ето го и храбрия страховит герой. — Прегърна го, а след това застана на пети и изслуша внимателно тирадата му от лай и ръмжене. — Да, било е страхотно приключение. — Сложи ръка на главата му и се усмихна на Дейна и Зоуи. — За всички ви. Заповядайте, влезте.
Мо не чака втора покана. Профуча по плочките и право през прага, където стоеше Пит. Той изразително повдигна вежди, когато кучето се втурна покрай него, а после погледна Роуина.
Тя се засмя и хвана Флин под ръка.
— Имам подарък за предания, храбър Мо, ако не възразяваш.
— Разбира се. Вижте, оценяваме гостоприемството ви, но Малъри е доста изтощена, така че…
— Добре съм. Наистина.
— Няма да ви задържим дълго. — Пит ги покани в стаята, където бе портретът. — Задължени сме ви. Никога не бихме могли да ви се отплатим. Каквото и да стане по-нататък, това, което направихте, не ще бъде забравено.
Пит повдигна брадичката на Малъри и докосна устните й със своите.
Зоуи побутна Дейна.
— Щом сме „всички за една“, и ние заслужаваме същото.
Той погледна към тях и чаровно им се усмихна.
— Моята любима е ревниво създание.
— Нищо подобно — възрази Роуина и взе от масата нашийник с ярки ивици. — Това са символи на смелост и преданост. Червеният цвят символизира смелостта, синият приятелството, а черният закрилата.
Приклекна до Мо, свали овехтелия му избелял нашийник и сложи новия. За изненада на Флин, по време на ритуала той зае горда поза, като рицар, удостоен с орден.
— Готово. Какъв красавец. — Роуина целуна Мо по носа и се изправи. — Нали ще го водиш тук понякога? — попита тя Флин.
— Разбира се.
— Кейн ви подцени. Всичките, смелостта, духа и упоритостта ви.
— Едва ли отново ще допусне същата грешка — отбеляза Пит, но Роуина поклати глава.
— Днес е ден за празнуване. Ти си първата — обърна се тя към Малъри.
— Зная. Държах веднага да ви донеса ключа. — Понечи да й го подаде, но се спря. — Почакай. Искаш да кажеш, че съм първата, която някога е откривала ключ?
Роуина мълчаливо се обърна с лице към Пит. Той пристъпи към резбован сандък под прозореца и повдигна капака му. Синята светлина, която засия, накара Малъри да настръхне. Но бе различна от мъглата, по-топла и ярка.
Пит извади стъкленото ковчеже, което я излъчваше, и очите на Малъри се насълзиха.
— Душите на трите дъщери.
— Ти си първата — повтори Пит, когато сложи ковчежето върху мраморен пиедестал. — Първата смъртна, която ще завърти първия ключ.
Отдръпна се встрани и спря на крачка разстояние. „В ролята на воин и пазител“, помисли си Малъри. Роуина застана от другата страна и сините сияния зад стъклените стени се раздвижиха.
— На теб се полага честта — тихо каза Роуина. — Ти си единствената, която може да завърти ключа.
Малъри го стисна още по-здраво в ръката си. Трудно й бе да овладее препускащото си сърце. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но напрежението стягаше гърлото й и въздухът влезе през него на пресекулки. Докато се приближаваше, светлината изпълни цялата стая, а сякаш и целия свят.
Пръстите й затрепериха, но тя стисна зъби. В този съдбовен миг ръката й трябваше да бъде спокойна.
Пъхна ключа в първата от трите ключалки на ковчежето. Сиянието, което се надигна от метала и се вля в пръстите й, издаде надежда. Малъри завъртя ключа.
Стори й се, че дочу звук, подобен на тиха въздишка. Докато тя заглъхваше, ключът се изпари от ръцете й.
Първата ключалка изчезна и останаха две.
— Няма я. Просто вече я няма.
— Нов символ за нас — каза Роуина и сложи ръка върху ковчежето. — Както и за тях. Само още два ключа.
— Сега ли… — „Те плачат вътре“, помисли си Дейна. Почти чуваше риданията им и те разкъсваха сърцето й. — Сега ли ще теглим жребия коя от нас ще бъде следващата?
— Не днес. Нека умовете и сърцата ви си починат. — Роуина се обърна към Пит. — Сигурно в приемната
