се заби в тревната площ като огнена стрела. Остави черен кръг от изгорели стръкове.
— Малъри!
Не знаеше дали изкрещя името й на глас или само в съзнанието си, но рязко отвори вратата и се втурна сред сюрреалистичната ярост на бурята.
Вятърът го тласна назад и в един миг почувства толкова силен удар на невидим юмрук, че устата му се изпълни с вкус на кръв. Светкавиците се забиваха точно пред него и във въздуха се носеше мирис на пепел. Заслепен от дъжда, той се приведе и продължи към къщата.
Препъна се в стъпалата и отново извика името й, безкрайно много пъти, като заклинание. Видя ярка синя светлина да се процежда през пролуките около входната врата.
Дръжката бе замръзнала и отказа да помръдне, когато я натисна. Флин оголи зъби, отдръпна се назад, засили се и удари вратата с рамо. Веднъж, два пъти, на третия най-сетне поддаде.
Скочи вътре сред синята мъгла.
— Малъри! — Отмести мокрите кичури коса от лицето си. — Дейна! — Рязко се завъртя, усети как нещо се отърка в крака му и размаха юмруци, но ги отпусна и изруга, щом видя мокрото си куче. — За бога, Мо, нямам време да…
Замълча, когато Мо изръмжа, нададе страховит лай и се втурна нагоре по стълбите.
Флин изтича след него. И се озова в офиса си.
— Ако искаш да отразя добре фестивала на есенните листа, настоявам да излезе на първа страница на уикенд притурката и да има странична колонка за допълнителните прояви. — Рода скръсти ръце и зае предизвикателна поза. — Интервюто на Тим с онзи колекционер на смешници трябва да отиде на втора страница.
Ушите му бучаха, а в ръката му имаше чаша кафе. Втренчи поглед в гневното лице на Рода. Усети мириса на кафето и неизменния й парфюм. Скенерът бръмчеше зад него, а Мо буботеше в съня си като парен локомотив.
— Шибани глупости.
— Няма да търпя такъв език — сопна се Рода.
— Не, всичко това са глупости. Аз не съм тук, както и ти.
— Крайно време е да поискам да се отнасяш към мен с уважение. Ръководиш този вестник само защото майка ти реши да те спаси от пълен провал в Ню Йорк. Репортер в големия град, друг път. Ти си жалко човече, чието място е в това затънтено градче. Никога не ще излезеш оттук.
— Върви на майната си.
Флин изля всичкото кафе в лицето й.
Рода нададе писък и той се озова отново сред мъглата. Разтърсен, изведнъж се обърна натам, откъдето звучеше лаят на Мо. Сред стелещата се мъгла видя Дейна, застанала на колене и обгърнала врата на кучето.
— Господи! Слава богу, Флин! — Тя скочи на крака и го притисна в прегръдката си, както преди малко Мо. — Не мога да ги открия. Бях тук, а после не бях. Сега отново се върнах. — Гласът й издаде напираща истерия. — Бяхме тук заедно, но изведнъж нещо ни раздели.
— Стига. Стига. — Побутна я назад и я разтърси. — Дишай.
— Съжалявам. Съжалявам. — Дейна потръпна и закри лицето си с ръце. — Бях на работа, а после се озовах тук. Не е възможно. Пренасям се от едно място на друго като в сън и не мога да проумея какво става. Чух Мо да лае и си спомних всичко. Бяхме тук. После останах сама и не можах да намеря другите сред това… каквото и да е. — Положи усилие да се опомни. — Ключът. Малъри каза, че ключът е тук. Сигурно е права.
— Върви. Излез навън. Чакай ме в колата.
Тя си пое дълбоко дъх и отново потръпна.
— Изплашена съм, но няма да ги оставя тук. Както и теб. За бога, Флин, устната ти е разкървавена.
Флин забърса кръвта с опакото на ръката си.
— Няма нищо. Добре. Ще се държим един за друг. Хвана ръката й и пръстите им се преплетоха. Едновременно чуха удари на юмруци по дърво. Водени от Мо, двамата се втурнаха през стаята.
Зоуи стоеше до вратата на тавана и тропаше по нея.
— Тук! — извика тя. — Малъри е горе, зная, че е тук, но не мога да отворя.
— Отдръпни се — нареди Флин.
— Добре ли си? — Дейна хвана ръката й. — Пострада ли?
— Не. Бях у дома, Дейна. Разтребвах кухнята и слушах радио. Чудех се какво да сготвя за вечеря. Мили боже, колко време сме били разделени? Колко дълго е стояла тук сама?
Двадесета глава
Страхуваше се. Трябваше да го признае и да го приеме. Да осъзнае, че е обзета от страх, какъвто не е изпитвала никога в живота си, и че е твърдо решена да не му се предаде.
Топлината вече чезнеше и ужасяващата синя мъгла се сгъстяваше около нея. Пипалата й пълзяха по голите греди на тавана, по неизмазаните стени и прашния под.
Виждаше сред нея бялата пара на собствения си дъх.
„Реалност“, напомни си тя. Това бе признак на живот, доказателство за човешката й същност.
Помещението беше дълго, с два прашни прозореца в краищата и конусовиден таван. Но го позна. В съня й имаше стъклен купол, през който нахлуваше ярка светлина. Картините й бяха подпрени на стени, боядисани в приятен светъл цвят. Подът бе чист и изпъстрен с разноцветни петна.
Топлият летен въздух бе наситен с мирис на терпентин.
Сега бе влажен и студен. Вместо платна, поставени на стативи, до стените имаше картонени кутии, стари столове, лампи и отпадъци от чужд живот. Но Малъри ясно виждаше как би могло да изглежда всичко.
Представи си го и то започна да добива материална форма.
Топла стая, изпълнена със светлина и цветове. До четките и палитрите на масата имаше бяла ваза, пълна с розови кученца, които бе набрала от собствената си градина сутринта.
Спомни си, че бе излязла навън, след като Флин бе тръгнал за работа, и че бе откъснала свежите цветя, за да й правят компания, докато работи.
Намираше се в своето ателие, където я очакваше ново платно. Отлично знаеше как да го изпълни.
Пристъпи към него, взе палитрата и започна да смесва бои.
През прозорците струеше светлина. Бе отворила няколко от тях от практически съображения, за добра вентилация, но и за да се наслаждава на омайващия бриз. От стереоуредбата звучеше игрива музика. Това, което щеше да рисува днес, изискваше хъс.
Вече го виждаше в съзнанието си и усещаше как силата му се надига като приближаваща буря.
Повдигна четката и нанесе първата линия.
Сърцето й подскочи. Радостта бе неизмерима, струваше й се, че ще се пръсне, ако не я излее върху платното.
Образът сияеше в съзнанието й като златна гравюра върху стъкло. Замах след замах, цветовете се преливаха и започваха да оживяват.
— Знаеш ли, това винаги е било най-съкровената ми мечта — заговори тя, докато работеше. — Откакто се помня, искам да рисувам. Да имам талант, вдъхновение и достатъчно добра техника, за да стана прочут художник.
— Сега всичко това е твое.
Малъри смени четката и хвърли поглед към Кейн, преди отново да застане пред статива.
— Да, така е.
— Най-сетне направи мъдрия избор. Продавачка на картини? — засмя се той и махна с ръка. — Каква сила има в това? Каква слава заслужава човек, който продава творбите на други, а сам не е способен да сътвори нищо? Тук можеш да бъдеш каквото поискаш.
— Да, разбирам. Ти ми показа пътя. — Хвърли му дяволит поглед. — Какво друго мога да имам?
— Искаш онзи мъж, нали? — Кейн грациозно повдигна рамене. — Той ти принадлежи изцяло. Роб на
