статия, Рода. Така е още по-добра.
— Искам да зная защо си ме нарочил. Винаги скъсяваш материалите ми. Дори не пипваш тези на Джон и Карла, а окастряш моите.
— Джон отговаря за спортната страница повече от десетилетие. За него това е наука.
„Изкуството и науката“. Флин записа тази мисъл върху хартия, за да я включи в статията си. „И спорта“.
„Ако някой наблюдава как питчърът тъпче пръстта на могилката, докато й придаде с краката си точната форма, стабилност и наклон…“
— Флин!
— Какво? Какво? — Изведнъж се стресна и мислено пренави лентата до последната си реплика. — А що се отнася до Карла, редактирам материалите й, когато е необходимо. Рода, и аз имам работа. Ако искаш да поговорим за това, да си уговорим час за утре.
Тя сви устни.
— Ако не решим този проблем сега, утре няма да дойда на работа.
Вместо да очаква отнякъде да се появи джедаят Люк Скайуокър и да разсече с лазерния си меч самодоволното лице на Рода, Флин се отпусна на стола си.
Крайно време бе сам да извади меча.
— Добре. Първо, ще ти кажа, че ми писна от вечните ти заплахи, че ще напуснеш. Щом не ти харесва тук и не си доволна от начина, по който ръководя вестника, прав ти път.
Лицето й почервеня.
— Майка ти никога…
— Аз не съм майка ми. Ръководя „Диспеч“ от близо четири години и възнамерявам да продължа. Свикни с това.
Очите й се насълзиха, но Флин знаеше, че цели да го трогне, и си даде вид, че не забелязва.
— Нещо друго? — хладно попита той.
— Работя тук отпреди ти да се научиш да четеш проклетия вестник.
— Може би именно в това е проблемът. По-добре си се чувствала под ръководството на майка ми. Сега ти отърва да гледаш на мен като на временно неудобство и да ме смяташ за некомпетентен.
Рода зяпна от изумление.
— Не те смятам за некомпетентен. Просто мисля…
— Че не бива да се бъркам в работата ти. — Продължи със спокоен тон, но изражението му остана сурово. — Че трябва да правя каквото ти кажеш, вместо обратното. Няма да стане.
— Щом не смяташ, че съм добра в работата си, тогава…
— Седни — нареди Флин, когато тя понечи да си тръгне. Знаеше какво ще последва. Щеше да затръшне вратата, да му хвърля гневни погледи през стъклото и само за да го ядоса, да предаде поредния си материал минути преди крайния срок. — Случайно смятам, че си добра. Не че това означава много за теб от моята уста, защото ти не изпитваш уважение към мен и не вярваш в способностите и авторитета ми. Мисля, че ти е трудно, защото си журналист, а „Диспеч“ е единственият местен вестник, чийто главен редактор съм аз.
Почука по бюрото с върха на химикалката си, докато Рода го зяпаше. „Пери Уайт би се справил по- добре — помисли си той. — Но все пак успях да й дам да разбере“.
— Нещо друго?
— Ще ползвам отпуск следобед.
— Не, няма. — Флин отново се завъртя към клавиатурата. — Материалът за началното училище да бъде на бюрото ми до два часа. Затвори вратата, когато излезеш.
Флин отново се залови със статията си, доволен, че чу вратата да щраква, вместо да се затръшва. Изчака тридесет секунди и леко извърна глава, достатъчно, за да погледне крадешком през стъклената преграда. Рода седеше на бюрото си като парализирана.
Мразеше подобни разправии. Тази жена му бе давала дъвки, когато бе идвал в редакцията след училище. „Истински ад — помисли си той и потърка слепоочия, давайки си вид, че умува върху материала. — Истински ад е да бъдеш възрастен“.
Следобед излезе за час, за да се срещне с Брад и Джордън в гостилницата на главната улица. Не се бе променила, откакто тримата се бяха събирали там, за да гледат футбол по телевизията или да водят глуповати разговори за момичета и планове за бъдещето.
Въздухът все още бе изпълнен с аромата на пържени пилешки пържоли, които от край време бяха специалитетът на заведението, а на плота имаше четири тави със сладкиши. Флин погледна бургера, който бе поръчал по навик, и се запита дали гостилницата не може да скъса с миналото или самият той.
Намръщи се при вида на сандвича с два пласта плънка в ръката на Брад.
— Какво ще кажеш за размяна?
— Искаш сандвича ми?
— Да. Да ги разменим.
Без да изчака отговор, Флин размести чиниите на масата.
— Щом не искаш бургер, защо го поръча?
— Защото съм жертва на навика и традициите.
— И като изядеш моя сандвич, ще решиш проблема?
— Това е само начало. Днес скъсах с друг навик, като заплаших Рода, че ще я изритам от вестника. Мисля, че веднага щом се съвземе от шока, ще започне да планира убийството ми.
— Защо поиска неговия сандвич, а не моя? — попита Джордън.
— Не обичам „Рубен“.
Джордън се замисли и размени чинията си с тази на Брад.
Брад се намръщи на сандвича „Рубен“, но реши, че изглежда апетитен.
Въпреки че вече съжаляваше за бургера си, Флин отхапа от двойния сандвич.
— Мислите ли, че ако човек прекара целия си живот в родния си град, остава твърде свързан с миналото и неспособен да се променя и развива, поради което не може да свикне да се държи като зряла личност?
— Не знаех, че сме се събрали за философска дискусия. — Но готов да се включи в играта, Джордън се замисли върху въпроса, докато изстискваше кетчуп върху бургера. — Би могло да се каже, че решението ти да останеш в родния град говори, че си доволен от живота си тук и си пуснал корени. Или че просто си твърде мързелив и се задоволяваш с това, което имаш.
— Тук ми харесва. Трябваше ми доста време, за да стигна до този извод. Доскоро бях напълно доволен от начина, по който вървяха нещата. Но от началото на месеца не съм убеден, че не желая промяна.
— Заради ключовете? — попита Брад. — Или заради Малъри.
— Двете неща са свързани. Историята с ключовете е приключение, нали? Като сър Галахад и светия Граал, Индиана Джоунс и изчезналия кивот.
— Елмър Фъд и Бъгс Бъни — подхвърли Джордън.
— Добре, сигурно разбирате. — „Джордън безспорно умее да разсейва“, помисли си Флин. — Никой от нас тримата няма да пострада, ако не ги намерим.
— Една година от живота — каза Брад. — Това е доста сурово наказание според мен.
— Да. — Флин набоде пържен картоф от малката купчинка до сандвича. — Но не мога да си представя как Роуина и Пит ще накажат трите жени.
— Може би няма те да свършат черната работа — отбеляза Джордън. — Може би просто са ги осведомили каква награда или наказание ги очаква. Дали самите те имат избор?
— Нека се опитаме да мислим позитивно — отвърна Флин. — Перспективата за това, което ще последва, ако намерим ключовете, ми се струва вълнуваща.
— Но всичко е една голяма загадка и има много необясними неща.
Флин кимна на Брад и се раздвижи на стола си.
— Най-трудно е да приемем магията за нещо реално. Не илюзия, а истинско отклонение от естествения ред. Не е ли страхотно? Когато порасне, всеки човек загубва много неща, едно от които е вярата в магиите.
