— Нормално е да ми хрумне подобна мисъл. — Малъри се изправи и свали една картина от стената. — Ти си журналист — продължи тя, докато оглеждаше рамката и гърба. — Дължа много на това място и на Джеймс. Не искам да му създам проблеми.
Върна картината на мястото й и избра друга.
— Може би трябва да съставиш списък за какво според теб не бива да пиша.
— Няма причина да ставаш заядлив.
— О, напротив. Посветих на това доста енергия и време, а не съм отпечатал нито дума. Не поставяй под съмнение моята етика, Малъри, само защото в момента твоята е съмнителна. И не се опитвай да ми казваш какво да пиша и какво не.
— Просто изтъквам, че това трябва да остане в тайна.
— Не, тук става въпрос за доверието и уважението ти към човек, когото твърдиш, че обичаш. Ще започна да търся в съседната стая. Мисля, че е по-добре да действаме поотделно.
Как бе могла да го засегне толкова дълбоко? Взе последната картина от стената и си заповяда да се съсредоточи.
Явно Флин бе твърде чувствителен. Беше му отправила напълно обяснима молба. Щом й се сърдеше за това, проблемът бе негов.
През следващите двадесет минути претърси всеки сантиметър от стаята, успокоявайки се с мисълта, че той преувеличава. Цял час никой от двамата не проговори и макар да бяха заети с една и съща задача на едно и също място, успяваха да избягват контакт.
Когато слязоха на първия етаж, продължиха в същия ритъм, но все още не си говореха.
Заниманието бе досадно и безрезултатно. Провериха всяка картина, скулптура и каква ли не творба на изкуството. Огледаха стълбите стъпало по стъпало и пропълзяха покрай парапета.
Малъри влезе в склада. Бе и мъчително, и вълнуващо да разгледа новозакупените произведения и да види продадените след напускането й опаковани и готови за транспортиране.
Някога тя бе следила всяка стъпка и бе имала пълно право да води преговори за цените. Дълбоко в сърцето си бе чувствала галерията като своя. Не помнеше колко пъти бе оставала тук с часове след работно време. Тогава никой не би видял нещо нередно в това, не би се наложило да иска ключове от приятел и не би се чувствала гузна. Не би постъпила неетично и не би я обзела мъка, че тази част от живота й вече е минало. Може би бе лудост да отхвърли предложението да се върне. Може би бе направила огромна грешка, като се бе отклонила от разумния, безопасен път. Хрумна й да се обади на Джеймс и да му каже, че е променила решението си. Тогава отново щеше да свикне с предишната рутина и да има това, което винаги бе имала.
Никога вече нямаше да бъде същото.
Това я натъжи. Загубата бе безвъзвратна, а досега не го бе осъзнала. Струваше й се все по-мъчителна при всеки допир до нещата в склада, с всяка минута, прекарана на мястото, което доскоро бе най-важната част от живота й.
Припомни си стотици случки, които й се бяха стрували незначителни елементи от ежедневната рутина, а сега изведнъж се превърнаха в най-съкровени спомени.
Флин отвори вратата.
— Къде искаш да…
Замълча, когато видя очите й. В тях нямаше сълзи, но се четеше отчаяние. Държеше в ръце мраморна статуетка, сякаш люлее дете.
— Какво е това?
— Толкова ми липсва галерията. Сякаш част от мен е умряла. — Малъри внимателно остави статуетката на полицата. — Аз я купих преди около четири месеца. Скулпторът е млад, със забележителен хъс и темперамент, както личи от творбата му. Отраснал е в малък град в Мериленд и е имал известен късмет на местно ниво, но все още никоя известна галерия не беше проявила интерес към него. Реших да му дам първия голям шанс и ми бе приятно за мисля за неговото бъдеще и сътрудничеството ни занапред. — Прокара пръсти по мрамора. — Някой я е купил. Нямам нищо общо с това, дори не познавам подписа на фактурата. Вече не е моя.
— Нямаше да се озове тук и да бъде продадена, ако не беше ти.
— Може би, но тези дни са минало. Тук вече няма място за мен. Извинявай за онова, което казах преди. Искрено съжалявам, че нараних чувствата ти.
— Забрави.
— Не. — Малъри си пое дъх. — Няма да отрека, че се тревожех какво ще направиш. Не твърдя, че ти имам пълно доверие. Това е в противоречие с любовта ми към теб, не мога да го обясня. Както не мога да обясня и откъде зная, че ключът не е тук. Разбрах го в мига, когато взех ключовете от Тод. Трябва да търся още, да довърша започнатото. Но не е тук, Флин. Нямам повече работа в галерията.
Шестнадесета глава
Флин затвори вратата на офиса си, което бе сигнал, че ще работи и не желае да бъде безпокоен. Не, че някой обръщаше внимание на това, но бе въпрос на принцип.
Отначало просто нахвърля идеите си за статия като лъкатушеща река от мисли, които щеше да канализира в по-стройна форма при редактирането.
Какво превръща човека в творец? Само хората на изкуството ли могат да създават красиви или шокиращи неща, да въплъщават послания във въздействаща форма — картини, музика, литература или театър?
Ако е така, нима останалата част от човечеството е просто публика? Пасивни наблюдатели, чийто единствен принос са аплодисментите или критиката?
Какво е творецът без публика?
„Необичайна тема за мен“, помисли си Флин, но тези идеи се въртяха в главата му, откакто с Малъри бяха претършували галерията. Време бе да ги изложи.
Сякаш все още бе пред погледа му, както бе изглеждала в склада със статуетката в ръце и безкрайна мъка в очите. Бяха изминали три дни и оттогава тя избягваше всички. Твърдеше, че е твърде заета да обмисля насоките от различни гледни точки и да въвежда ред в живота си. Макар че според Флин в нейния живот никога не е царял хаос. Отказваше да излиза и не го пускаше в дома си.
Може би щеше да приеме статията му като послание.
Раздвижи рамене и заудря с пръсти по бюрото, докато думите се занизаха отново.
Нима детето, което се учи да изписва името си с букви, не е творец? Така развива интелект, координация и индивидуалност. Докато държи дебел молив или цветен пастел в ръката си и рисува буквите върху лист хартия, нима и то не създава символ на своята същност с линии и извивки? „Това съм аз и никой друг не е като мен“.
„Изкуството се състои в посланието и неговото въплъщаване“.
А жената, която успява да сервира топло ястие на масата всяка вечер? За готвач от „Гордън Блу“ това е нищожно постижение, но за онези, за които дори указанията върху пакетче супа са неразбираеми, вкусното печено с картофено пюре и зелен фасул е нещо толкова загадъчно, колкото творба на изкуството.
— Флин?
— Работя — каза той, без да вдигне поглед.
— Не си единственият.
Рода затръшна вратата, гневно пристъпи към бюрото и се настани на един стол. Скръсти ръце и очите й засвяткаха срещу него през стъклата на квадратните й очила.
„Но без публиката, жадна за това изкуство, то става непотребно…“
— Проклятие. — Отдръпна се от компютъра. — Какво има?
— Скъсил си материала ми с един инч.
Засърбяха го ръцете да грабне броеницата си и да я затегне около тънкия врат на Рода.
— Е, и?
— Каза, че ще заеме плътно дванадесет инча.
— Единадесет от тях бяха ценни, а останалото беше пълнеж. Просто съкратих пълнежа. Беше добра
