вглъби в работа.
„Човек никога не е така самотен — помисли си той, — както когато е заобиколен от миналото“.
Нямаше смисъл да излиза на разходка. Твърде много познати щяха да го спрат и заговорят. Щяха да задават въпроси, да изразяват мнения. Във Вали не можеше да стане незабележим като в Ню Йорк.
Това бе една от причините да избяга от родния си град. Както и една от причините да се върне.
Реши да се качи в колата си и да се откъсне от мястото, където думите все още ехтяха от стените.
„Аз те обичах“.
Господи! Как е могъл да не го разбере? Нима бе толкова непроницателен… Или тя умело е прикривала чувствата си?
Седна зад волана на своя тъндърбърд и пришпори двигателя. Обичаше скоростта. Често фучеше по пътищата без ясна посока.
Усили компактдиск-плейъра до край. Не го бе грижа, че от колата гърми музика. Китарата на Клептън накара кожата му да настръхне, докато се отдалечаваше от града.
Знаеше, че преди години бе наранил Дейна. Но досега се бе заблуждавал, че е било само малък удар по егото й. Знаеше, че му е сърдита, ясно го бе показала. Но предполагаше, че е заради засегнатата й гордост.
Ако бе разбрал, че тя го обича, щеше да намери по-тактичен начин да се разделят, нали?
Искаше му се да вярва. Бяха приятели. Дори когато бяха обсебени един от друг, си бяха останали такива. Никога съзнателно не би накарал приятел да страда.
Той не бе за нея, в това бе проблемът. В онзи период от живота си не бе подходящ партньор за никого. За нея бе по-добре, че бе сложил край на връзката им.
Отправи се към възвишенията и пое нагоре по стръмния, криволичещ път.
Тя го бе обичала. Сега не можеше да направи почти нищо, а не бе сигурен дали и навремето би могъл. Тогава не бе готов за Голямата любов. Гледаше на нея като на нещо загадъчно и непознато, за което не смееше дори да мисли.
По дяволите, когато бе с Дейна, не бе в състояние да мисли за каквото и да било. Щом я бе зърнал при първото си завръщане от колежа, изведнъж бе завладяла съзнанието му.
Това го бе ужасило.
Сега споменът за онази среща го накара да се усмихне. Първата му реакция бе шок и непреодолимо чувство за вина, защото бе започнал да фантазира за сестрата на най-близкия си приятел.
Бе изплашен, омагьосан и напълно заслепен. От високата Дейна Стийл с прелестно тяло. От хапливия й език, гръмогласния й смях, вечно търсещия й ум и огнения й темперамент.
Всичко в нея го привличаше.
Проклет да е, ако все още не бе така.
Когато бе пристигнал у Флин и тя бе застанала срещу него с гневно святкащи очи, изведнъж го бе обзело неудържимо желание.
Откровената й ненавист го измъчваше.
Ако успееха да възстановят приятелството си, да открият онова, което винаги ги бе свързвало, може би отношенията им отново щяха да прераснат в нещо повече.
В какво, не би могъл да каже. Но искаше Дейна да се върне в живота му. Не можеше да отрече, че би се радвал да се върне и в леглото му.
В магазина бяха направили първата крачка към подновяване на приятелството си. Известно време се бяха държали непринудено, сякаш годините се бяха стопили.
Но, разбира се, тези години съществуваха. При спомена за тях изведнъж се бяха озовали в задънена улица.
„Вече имам мисия“, реши Джордън.
Трябваше да намери начин да я спечели отново — като приятелка или като любовница. Щяха да решат кое е най-добро и за двамата.
Търсенето на ключа му даваше възможност, от която възнамеряваше да се възползва.
Когато осъзна, че се движи към „Уориърс Пийк“, спря в една отбивка.
Спомни си как някога се бе катерил по каменната ограда с Брад и Флин. Разпъваха палатка в гората и изпиваха каса бира, с която винаги успяваха да се снабдят, въпреки забраната да се продава алкохол на малолетни. Тогава къщата бе необитавана, пуста и страховита. Идеалното място за приключения за три момчета, отмъкнали по няколко бири.
Слезе от колата и в съзнанието му изплува кръглата луна, високо в нощното небе. Отново усети лекия вятър, от който листата шумоляха, като че ли шепнеха.
Всичко това бе толкова ясно, сякаш все още бе пред очите му. „Може би дори по-ясно“, каза си той на шега. Бе по-зрял и напълно трезвен. Трябваше да признае, че и фантазията му добавя нещо към спомена.
Често си представяше къщата — забулена в мъгла, а луната съвършено кръгла и бяла, като изрязан диск в катраненочерния небосвод. Звездите наподобяваха дупчици от стрели. Отекваше зловещ вик на бухал, а преследваната плячка изшумоляваше сред високите треви. В далечината звучеше ехо от кучешки лай.
Бе включил тези елементи в описанието на къщата и нощта, което бе използвал в първата си книга.
Но във „Фантом в замъка“ имаше един образ, който не бе плод на въображението му. Защото наистина го бе видял.
Дори сега, когато бе преминал тридесетте и момчешката наивност бе изчезнала, продължаваше да вярва.
Тя вървеше по парапета под ярката лунна светлина, плъзгаше се между сенките и светлината като призрак, с развети назад коси и пелерина. Бе господарка на нощта. И сега бе убеден в това. Сливаше се с нощта.
Беше го погледнала. Спомни си силуета й, докато пристъпваше към железните порти и се взираше през тях в каменното здание на върха. Не бе успял да види лицето й, но знаеше, че гледа право към него.
Тогава бе усетил прилив на сила, като удар, предназначен за събуждане, а не за да причини болка. Умът му изведнъж бе станал съвършено бистър и нито бирата, нито младостта му и дори изумлението бяха намалили тръпката.
Тя го гледаше, сякаш го познава. Сега, когато плъзна поглед по парапета, Джордън отново си спомни.
Флин и Брад не бяха я видели. Когато се бе опомнил и ги бе повикал, вече бе изчезнала.
Естествено, случката ги бе изплашила. Както всяка зловеща история за призраци.
След години, когато бе написал книгата си, той я бе нарекъл „призрак“, но и тогава, и сега знаеше, че е жива колкото него.
— Която и да си — прошепна Джордън. — Благодаря ти, че ми помогна да успея.
Застана там, с ръце в джобовете, втренчил поглед през решетките. Къщата бе част от миналото му и странно защо му се струваше, че ще бъде и част от бъдещето му. Беше му хрумнало да проучи дали се продава няколко дни преди Флин да го попита за портрета на младия крал Артур. Преди пет години импулсивно бе решил да купи картината от галерията, в която бе работила Малъри, но тогава не се бе запознал с нея. Това платно се бе оказало важно парче от пъзела, както и портретът на трите дъщери, който бе в къщата, и другият, купен от Брад. Бяха открили, че и трите са нарисувани от Роуина преди векове.
Ню Йорк, неговото настояще, бе изиграл ролята си в живота му. Вече бе готов за промяна. За завръщане у дома. Обаждането на Флин го бе улеснило доста.
Имаше възможност да се върне за кратко, да опипа почвата и да прецени чувствата си. Веднага щом бе зърнал Апалачите, се бе убедил, че се нуждае от този пейзаж.
Щеше да изненада всички с решението си да се установи тук завинаги.
Възвишенията го привличаха. Ярките им багри през есента, буйната зеленина през лятото. Искаше да ги види сковани от скреж, застинали и величествени, или скрити зад воал от нежна мъгла в началото на пролетта.
Привличаше го и Вали с красивите си улички и туристите. Познатите лица, които помнеше от детството
