— Не, не е разпитвала, но с удоволствие ще й предам бележка в междучасието.
— Ще му кажа.
Натовариха боите и пособията на количка. Дейна благослови Брад на касата, щом разбра каква отстъпка получава от общата стойност. Но едва когато излязоха, осъзна пред каква дилема е изправена.
— Как да сместя всичко това в колата си?
— Ще го разпределим в моята и в твоята.
— Защо не ме предупреди, че купувам повече, отколкото мога да побера в багажника?
— Защото ти беше забавно. Къде ще ги складираш?
— Господи. — Дейна смутено зарови пръсти в косите си. — Не помислих за това. Увлякох се.
За Джордън бе удоволствие да я гледа как се забавлява, забравила, че го мрази.
— Ще трябва да занеса всичко у дома, изобщо не ми хрумна да проверя дали можем да задържим ключовете и да го складираме в къщата. Иначе къде бих могла да го сложа?
— У Флин има предостатъчно място.
— Да — въздъхна тя. — Прав си. Мисля, че там е най-добре. Няма да има нищо против, защото, когато Малъри примигне срещу него, просто ще се разтопи.
Натовариха покупките в двете коли и потеглиха към дома на Флин. Като по чудо бяха прекарали цял час заедно, без да се скарат. Държането му бе поносимо, което се случваше рядко. Дейна също не се бе дърлила като глупачка, а това бе също толкова необичайно в компанията на Джордън. Може би за известно време биха могли да съществуват в мир и дори да си сътрудничат. Както твърдяха всички, той бе част от търсенето на ключовете и имаше нужда от него.
Освен това притежаваше проницателен ум и богато въображение. Възможно бе участието му наистина да не бъде пречка, а да се окаже полезно.
Когато пристигнаха, бе принудена да признае, че е доволна да има на разположение помощник, готов да пренесе десетки кутии с боя и куп инструменти.
— В трапезарията — каза Дейна, задъхана от усилие. — Малъри има големи планове.
— Както винаги. Тя го прави щастлив.
— Безспорно. — Джордън се отправи навън за още багаж. — Лили сериозно нарани егото му — добави той, имайки предвид бившата годеница на Флин.
— Не само това. — Дейна грабна кутия с валяци, четки и лъскави метални съдове. — Дълбоко засегна чувствата му. Когато някой те изостави и избяга, боли.
— Беше най-доброто, което би могло да му се случи.
— Въпросът не е в това. — У нея се надигнаха негодувание, болка и гняв. Опита се да ги потисне и взе още кутии. — Говоря за мъката, причинена от предателството и загубата.
Той остана мълчалив, докато внасяха следващата партида. Едва когато я стовариха в трапезарията, промълви:
— Не съм те зарязал.
Косъмчетата на тила й настръхнаха.
— Не всичко, което казвам, е свързано с теб.
— Трябваше да замина — продължи Джордън. — Ти трябваше да останеш. Още не беше завършила колежа, за бога.
— Това не беше пречка да ме вкараш в леглото си.
— Права си, не беше. Нищо не можеше да ме спре. Жадувах за теб, Дейна. Понякога беше толкова мъчително, че ми се струваше, че ще умра от жажда, ако не бъда с теб.
Тя се отдръпна назад и го огледа от главата до петите.
— Едва ли през всичките тези години си стоял на сухо.
— Това не означава, че съм престанал да мисля за теб. Ти означаваше нещо за мен.
— О, върви по дяволите. — Не повиши тон, а изрече думите тихо и равнодушно, което им придаде по- голяма сила. — Означавала съм нещо? И чифт проклети обувки могат да означават нещо за теб. Аз те обичах.
Ако го бе ударила с юмрук по лицето, не би го смаяла така.
— Никога… никога не си го казвала.
— Защото очаквах ти да го кажеш пръв. Мъжете първи заговарят за чувствата си.
— Почакай. Това правило ли е? — Джордън почувства, че го обзема паника, от която му запари на гърлото. — Къде е написано?
— Просто е така, глупако. Обичах те и щях или да те чакам, или да дойда с теб. Но ти каза само: „Слушай, Дългучке, събирам си багажа и заминавам за Ню Йорк. С теб беше забавно. Ще се виждаме от време на време“.
— Не е вярно, Дейна. Не беше така.
— Почти. Никой не ме е наранявал, както ти. Няма да ти дам възможност да го направиш отново. Знаеш ли какво, Хоук? С мен щеше да станеш мъж.
Тя се завъртя на пети и излезе.
Четвърта глава
Джордън бе свикнал със самотата при всякакви обстоятелства. И когато работеше, и когато мислеше за работа или почивка. Прекарваше по-голямата част от времето в уединение в апартамента си.
Тогава животът, глъчката, движението и цветовете по улиците навън му се струваха като филм, който можеше да гледа или да пропусне в зависимост от настроението си.
Харесваше му да наблюдава всичко това през прозореца много по-често, отколкото да бъде част от него.
В Ню Йорк бе намерил спасение. Градът го бе принудил да се бори за оцеляване и да живее като зрял човек. Не като нечий син, приятел или съученик, а разчитайки единствено на себе си. Непрекъснато го побутваше с острите си като шипове пръсти да върви напред и през онази мъчителна първа година всеки ден му бе напомнял, че не дава пет пари дали той ще оцелее, или ще потъне.
Беше се научил да плува.
Бе свикнал да живее с шума, движението и натиска, на който човек трябва да устоява. Привличаха го егоизмът и щедростта, както и стремежът на този град да докаже превъзходството си над целия останал свят.
Колкото повече се учеше, наблюдаваше и свикваше, толкова по ясно осъзнаваше, че дълбоко в сърцето си остава момче от провинцията.
Винаги щеше да бъде благодарен на Ню Йорк.
Когато бе погълнат от работата си, Джордън се вглъбяваше в своя свят. Не в онзи отвъд прозорците, а в света на собственото си съзнание. Той не бе като филм, бе по-истински от самия живот, от който напълно се откъсваше за часове.
Беше се научил да долавя разликата между тези два свята и да цени красотата на всеки от тях така, както не би могъл, ако не бе скъсал нишките на сигурността и не се бе втурнал с главата напред към неизвестното.
Писането не се бе превърнало в рутина, а продължаваше да му носи изненади. Винаги се удивляваше колко е забавно; още щом се заловеше с нещо ново. Както и колко трудно може да бъде. Сякаш бе отчаяно влюбен в капризна красавица, която често мени настроенията си.
Всеки миг го изпълваше с наслада.
Благодарение на писането бе успял да превъзмогне скръбта след загубата на майка си. То му бе дало цел, насока и стремеж да се измъкне от калта.
Беше му донесло радост, огорчения и огромно лично удовлетворение. Освен това му бе осигурило финансова стабилност, каквато никога не бе имал и не бе очаквал да получи.
Едва ли някой от хората, които твърдяха, че парите не са важни, знаеше какво е да броиш монетите, паднали между възглавниците на дивана.
Сега бе сам с ехото от думите на Дейна, но уединението не му носеше наслада и не можеше да се
