— И ти си я обичала — осъзна Малъри.
— Да. Всички я обичахме. — Дейна седна и отпи глътка от втората си чаша вино. — Когато Джордън влезе в колежа и започна почасова работа на две места, почти не го виждахме тук. Връщаше се само през лятото и работеше в автосервиз „Тони“. Беше доста добър монтьор. Понякога излизаше с Флин и Брад. Четири години по-късно завърши и още докато беше на едногодишна специализация, няколко от разказите му бяха публикувани. После се върна. — Тя отново въздъхна. — Господи, веднъж погледите ни се срещнаха и сякаш се задейства бомба, която щеше да експлодира. Помислих си: „Какво става? Това е приятелчето ми Джордън. Не бива да развалям едно дългогодишно приятелство“. — Засмя се и отпи нова глътка. — по-късно той ми каза, че и неговата реакция е била същата: „Господи, почакай, това е малката сестричка на Флин. Долу ръцете“. Два месеца задържахме тази експлозия. Или се заяждахме, или се държахме много учтиво.
— И после? — подкани я Малъри, когато замълча.
— Една вечер той намина да се види с Флин, но Флин имаше среща с момиче. Родителите ни не бяха вкъщи. Двамата се сборичкахме. Страстта, която се надигаше в мен, трябваше да намери отдушник. След малко се търкаляхме на килима в хола. Не можехме да се наситим. Никога друг път не съм изпитвала толкова… отчаяно желание. Беше невероятно. Представяш ли си колко бяхме засрамени, когато се опомнихме и осъзнахме, че лежим голи върху красивия персийски килим на Лиз и Джо?
— Какво направихте?
— Спомням си, че отначало просто лежахме неподвижни и се гледахме право в очите. Като двама оцелели след ожесточена битка. После дълго се смяхме и отново се вкопчихме един в друг. — Дейна повдигна чашата си за тост. — най-сетне започнахме да излизаме заедно. Бяхме неразделни. Имената ни се споменаваха като една дума независимо в какъв ред. — Едва сега осъзна колко много й липсва тази близост. — Никой не ме е разсмивал така, както той. И е единственият мъж в живота ми, който ме е карал да плача. Да, за бога, обичах този негодник.
— Какво стана?
— Дребни неща, но и разтърсващи събития. Майка му почина. Не си бях представяла толкова голяма мъка. Дори когато баща ми се разболя, не ми беше толкова трудно. Твърде късно откриха болестта й, рак на яйчниците. Операции, лечение, молитви, нищо не помогна. Тя просто чезнеше. Тежко е да загубиш някого — тихо промълви тя. — А да гледаш как бавно си отива, е непоносимо.
— Не мога да си го представя. — Очите на Малъри се насълзиха. — Не съм преживяла такава загуба.
— Не си спомням как съм загубила майка си. Била съм твърде малка. Но никога няма да забравя деня, в който почина госпожа Хоук. Може би тогава нещо у Джордън се е пречупило. Не зная, той не го сподели с мен. След смъртта й продаде къщата заедно с всички мебели и цялата покъщнина. Скъса с мен и замина за Ню Йорк да търси слава и богатство.
— Не е било хладнокръвно зарязване — отбеляза Малъри.
— Може би. Но се почувствах жестоко наранена. Каза, че трябва да замине. Че има нужда от нещо, което не ще намери тук. За да пише, което винаги е искал да прави, трябвало да напусне Вали и да докаже себе си. Изпълни намерението си, сякаш двете години, през които бяхме заедно, не означаваха нищо за него. — Дейна пресуши чашата си. — Да върви на майната си, заедно с всичките си проклети бестселъри.
— Може би ще ти бъде неприятно да го чуеш, при това точно сега, но мисля, че изясняването на отношенията ти с него е част от загадката.
— Какви отношения?
— Дейна. — Малъри хвана и двете й ръце. — Все още си влюбена в него.
Дейна се опита да отскубне ръцете си.
— Не съм. Живея живота си. Имала съм и други връзки. Имам кариера, която в момента е в задънена улица, но с книжарницата си скоро ще възкръсна от пепелта като феникс. — Замълча, усетила, че започва да говори безсмислици. — Стига толкова вино, щом ме кара да използвам изтъркани метафори. Джордън Хоук е минало — добави тя по-спокойно. — Това, че е първият мъж, когото съм обичала, не означава, че трябва да бъде и последният. Предпочитам да избода очите си с нажежено желязо, отколкото да му доставя подобно удоволствие.
— Зная. — Малъри тихо се засмя и стисна ръцете й, преди да ги освободи. — Още едно доказателство, че все още го обичаш. Освен изражението и гласа ти, докато разказваше какво сте преживели заедно.
Ужасно! Как е изглеждала? Как е говорила?!
— Виното ме настройва сантиментално, което не означава, че…
— Означава каквото означава — припряно каза Малъри. — Трябва да помислиш по въпроса, Дейна. Да направиш внимателна преценка и да вземеш решение дали наистина искаш да се заемеш със задачата. Защото, независимо от всичко, той е част от живота ти и от търсенето на ключа.
— Не искам да бъде — промърмори инатливо. — Но дори да е така, ще се справя. Залогът е твърде висок, за да се откажа още преди да съм започнала.
— Това се казва дух. Трябва да се прибирам. — Малъри стана и прокара ръка по косите й. — Каквито и да са чувствата и мислите ти, можеш да се довериш на мен и Зоуи. Ако ти се ще да поговориш с някого или просто се нуждаеш от компания, трябва само да ни се обадиш.
Дейна кимна и изчака приятелката й да стигне до вратата.
— Мал… Когато той ме заряза, сякаш някой ме простреля право в сърцето. Едва ли има човек, който би могъл да понесе повече от една такава рана.
— Предполагам, че си права. До утре.
Трета глава
Вероятността да открие магическия ключ в някоя от хилядите книги в библиотеката на Плезънт Вали бе нищожна, но нищо не пречеше да опита.
Във всеки случай, обичаше да бъде сред купища книги. Знаеше, че щом вземе в ръце някоя от тях и отвори съзнанието си, ще чуе шепота на хората, чиито истории, обикновени или фантастични, живеят в нея. Когато държеше книга, моментално се потапяше в света й и ставаше част от него.
„Вълшебни ключове и похитители на души“, помисли си Дейна. Колкото и невероятно да й се струваше това, то бледнееше пред магията на думите върху страниците.
„Не съм тук за развлечение“, напомни си тя, докато старателно подреждаше купчините и от време на време хвърляше поглед към бюрото си на няколко крачки. Това бе експеримент. Може би при допира до някоя от книгите щеше да почувства нещо особено. Изтръпване или затопляне… Кой знае?
Но прерови целия раздел за митология и надеждите й се оказаха напразни.
Вместо да се откаже, Дейна се премести до раздела за древни цивилизации. „Миналото“, каза си тя. Легендата за трите дъщери бе възникнала в древността, както и всички други, нали?
Дълго преподрежда разместени книги. Знаеше, че едва ли ще открие нещо между страниците, когато разгърне тома за Британските острови, но изведнъж той се озова в ръката й и попадна на статии за каменни кръгове сред брулени от вятър мочурища под кръгла луна.
В съзнанието й зазвучаха песни на друиди и монотонно тананикаме, което сякаш бе дъхът на боговете.
— За бога, Дейна. Не знаех, че днес почиваш.
Дейна инстинктивно стисна зъби и отмести поглед от книгата към усмихнатото лице на Санди.
— Не почивам. Подреждам книгите.
— Така ли? — Сините очи се отвориха по-широко и златистите мигли над тях затрептяха. — Стори ми се, че четеш. Предположих, че си дошла в свободното си време, за да търсиш информация. Напоследък доста се ровиш в книгите, а? Докторат ли ще защитаваш?
С енергично движение, Дейна върна тома на мястото му. „Би било забавно — помисли си тя — да грабна голямата сребърна ножица от шкафа и да отрежа тази подскачаща конска опашка“.
Със сигурност тогава зъбатата усмивка щеше да изчезне от лицето на Санди.
— Вече получи повишение и увеличение на заплатата, Санди. Какъв е проблемът ти?
