— Да. Започна да подсмърча и извади кърпичка.
— Някои неща никога не се променят. Е, ето ти това, от което се нуждаеш.
Петнадесет минути по-късно, докато синът й прелистваше книгите, с новата си абонаментна карта в ръка, майката се спря до бюрото на Дейна.
— Искам отново да ви благодаря. Аз съм Джоана Риърдън. Току-що спасихте живота на първородния ми син.
— О, госпожа Джейнсбърг е строга, но не би го убила.
— Аз щях да го убия. Събудихте у Мат интерес към историята само като го накарахте да повярва, че така ще надхитри учителката си.
— Целта оправдава средствата.
— Споделям това мнение. Оценявам помощта ви. Много сте добра в работата си.
— Благодаря. Успех.
Наистина бе добра, по дяволите. Злобната Джоан и зъбатата й племенница скоро щяха да съжаляват, че няма с кого да се заяждат.
Когато смяната й свърши, тя подреди работното си място, прибра книгите, които бе избрала за домашен прочит, и взе куфарчето си. Рутината в края на деня бе още едно от нещата, които щяха да й липсват — въвеждането на ред и последният оглед на малкия храм на книгите, преди да си тръгне.
Щеше да й липсва и приятната кратка разходка до дома й, който бе съвсем наблизо. Това бе една от причините за отказа й да се пренесе при Флин, когато бе купил къщата си.
Би могла да ходи и до „Малки удоволствия“, ако имаше настроение да върви пеша по три километра, което бе малко вероятно. Реши да се понаслаждава на това, което все още имаше, преди да го загуби.
Харесваше й неизменният маршрут, който бе изминавала ден след ден, сезон след сезон, година след година. Сега, когато есента бе в разгара си, улиците бяха изпълнени с ярки златисти багри, сияещи от дърветата, а възвишенията наоколо приличаха на великолепен гоблен, извезан от боговете.
Заслуша се в гласовете на децата, които тичаха след часовете из малкия парк между библиотеката и кооперацията, в която бе апартаментът й. Въздухът бе свеж и в него се долавяше лекият аромат на хризантемите, посадени край стените на общината.
Големият кръгъл часовник на площада показваше 16:05.
Потисна негодуванието, което се надигна в нея, когато си спомни, че преди машинациите на Джоан на път за дома бе виждала стрелките да сочат 18:35.
По дяволите. Просто искаше да се порадва на свободното си време и на спокойната разходка в слънчевия следобед.
Терасите на къщите бяха украсени с тиквени фенери и таласъми за празника на Вси светии. „Жителите на малките градчета държат на традициите“, помисли си тя. Дните ставаха все по-кратки и хладни, но все още имаше достатъчно светли и топли часове за прекарване на открито.
„Вали е най-красив през есента — каза си тя. — Доближава се до американските представи за съвършенство“.
— Хей, Дългучке, да ти помогна ли с този багаж?
Насладата й от разходката изведнъж се изпари. Преди да изръмжи срещу Джордън, той грабна книгите от ръцете й и ги стисна под мишница.
— Дай ми ги.
— Аз ще ги нося. Страхотен следобед, а? Няма нищо по-прекрасно от Вали през октомври.
Сякаш бе прочел мислите й и това я изпълни с гняв.
— Мисля, че в песента се пееше „Ню Йорк през есента“.
— Обичам тази песен. — Той хвана книгите и прочете заглавията. Бе взела една за келтските митове, една за йога и последния роман на Стивън Кинг. — Йога?
Напълно в негов стил бе да се захване за нещо, което би могло да я смути.
— Да. Е, и?
— Нищо. Просто не мога да си те представя в поза „водно конче“. — Присви очи и в тях проблесна дяволито пламъче. — Всъщност, като си помисля…
— Нямаш ли си друго занимание, вместо да ме причакваш около библиотеката и да ми досаждаш?
— Не съм те причакал и не ти досаждам. Просто нося книгите ти. — Влезе в крачка с нея като стар приятел. — Не за първи път ще те изпратя до дома ти.
— През последните няколко години успявам да намеря пътя и сама.
— Справяш се сама с много неща. Как е баща ти?
Дейна преглътна злобната реплика, която се канеше да изрече, защото знаеше, че въпреки всичките си недостатъци Джордън проявява искрена загриженост за баща й. Джо Стийл и Джордън Хоук си бяха допаднали в много отношения.
— Добре е. Преместването в Аризона му се отрази чудесно. С Лиз имат малка къща и спокоен живот. Захванал се е с производство на закуски.
— Джо пече закуски?
— Кифлички и вкусни хлебчета. — Дейна не можа да сдържи усмивката си, както всеки път, когато си представяше едрия мъжага Джо с бяла престилка и изпоцапани с брашно ръце. — Веднъж на два месеца ми изпраща колет. Отначало едва смогваше, но през последната година се справя отлично.
— Предай му много поздрави от мен.
Дейна сви рамене. Нямаше намерение да споменава името на Джордън Хоук освен когато го проклина.
— Стигнахме — заяви тя, щом спряха пред вратата на кооперацията.
— Искам да вляза.
— Нито в този, нито в някой следващ живот. — Посегна към книгите, но той ги задържа далеч от нея. — Стига, Джордън. Не сме десетгодишни.
— Имаме да си кажем доста неща.
— Не, нямаме.
— Напротив. Престани да ме караш да се чувствам като хлапак. — Джордън въздъхна дълбоко и се помоли за търпение. — Слушай, Дейна, преди време между нас имаше нещо. Да постъпим като зрели хора.
Наглостта да я обвинява в незрялост я вбеси. Чашата преля.
— Добре, тогава ми дай книгите и си върви.
— Чу ли какво каза Роуина снощи? — В тона му имаше нотка на раздразнение, която бе знак, че предстои ожесточен спор. — Обърна ли внимание? Твоето минало, настояще и бъдеще. Аз съм част от миналото ти, както и от настоящето.
— Ще останеш в миналото. Пропилях две години от живота си с теб, но всичко свърши. Не можеш ли да го приемеш, Джордън? Нима монументалното ти его не може да се примири с факта, че съм напълно безразлична към теб?! Отдавна!
— С моето его всичко е наред, Дейна. — Подаде й книгите. — Но ти определено имаш проблем със своето. Знаеш къде да ме намериш, когато си готова.
— Няма да те потърся — промърмори тя зад гърба му, докато той се отдалечаваше.
По дяволите, за него бе необичайно да се оттегля от битка. Бе доловила гнева в изражението и гласа му. Какво бе станало със свирепия звяр, когото помнеше?
Беше се настроила за скандал, а сега нямаше къде да излее злобата си, което бе вбесяващо.
Щом влезе в апартамента си, стовари книгите на масата и веднага посегна към кофичка крем „Бен енд Джерис“. За успокоение я преполови.
— Копеле. Подло копеле, което си позволява да ме дразни. Той е виновен за тези калории. — Облиза лъжичката и загреба още. — Защо вредните неща са толкова вкусни?
Когато се почувства по-бодра, облече домашните си дрехи, свари кафе и се настани на любимия си стол с новата книга за келтската митология.
През последния месец бе прочела безброй книги на тази тема, но четенето за нея бе приятно колкото шоколада и жизнено необходимо като глътката въздух.
Бе заобиколена от книги и на работното си място, и в дома си. Обстановката в жилището й издаваше
