Олюля се, но бързо възвърна самообладанието си. „Четири седмици“, помисли си тя. Имаше четири седмици от новолуние до новолуние, за да стори нещо, ако не невъзможно, то поне фантастично.
— Нали ще получа насоки?
— Разбира се.
Роуина извади пергамент и прочете:
— „Познаваш миналото и търсиш бъдещето. Това, което е било, е и ще бъде, е втъкано като нишки в канавата на живота. Срещу красотата стои мрак, срещу познанието — невежество, а срещу смелостта — страх. Силата на всяко от тези неща отслабва без неговата противоположност. За да откриеш ключа, умът трябва да опознае сърцето, а сърцето да признае тържеството на ума. Намери своята истина в неговите лъжи и реалността във фантазиите. Там, където една богиня броди, а друга стои в очакване и сънищата са само спомени от бъдещето.“
Дейна повдигна чаша с бренди и отпи голяма глътка, за да отпусне свития си стомах.
— Лесна работа — каза тя.
Втора глава
Дейна лениво се завъртя на стола си зад бюрото в библиотеката.
— „Макдоналдс“ започнаха да предлагат „Биг Мак“ през хиляда деветстотин шестдесет и осма. Да, господин Херц, сигурна съм. „Биг Мак“ е въведен в системата през шестдесет и осма, а не през шестдесет и девета, както мислехте. Този път печели господин Фой, а? — засмя се тя. — Желая ви повече късмет утре.
Затвори и зачерта облога на Херц и Фой от графика си за деня, а след това старателно записа името на победителя.
Предишния месец господин Херц бе спечелил повече облози, с което бе заслужил обяд в гостилницата на главната улица за сметка на господин Фой. Въпреки това от началото на годината съперникът му водеше с две точки, което означаваше, че има по-добри шансове да получи мечтаната годишна награда — вечеря и питиета в кръчмата „Маунтин Вю“.
Този месец състезанието бе оспорвано и в момента резултатът бе пълно равенство. Нейна задача бе всеки месец официално да обявява победителя и още по-тържествено да огласява шампиона на годината.
Двамата бяха започнали тази игра преди двадесет години, а Дейна се чувстваше част от нея, откакто с новата си диплома в ръка бе постъпила на работа в библиотеката на Плезънт Вали.
Този ежедневен ритуал бе едно от нещата, които щяха да й липсват, когато подаде оставката си.
Но щом влезе Санди, с коси, вързани на конска опашка, и усмивка на вечна кандидатка за мис, тя си каза, че някои други неща определено няма да й липсват.
Вече бе дала двуседмичното си предупреждение. Работното й време в библиотеката бе намалено до двадесет и пет часа на седмица, но използваше останалата част от деня за полезни занимания на друго място.
Скоро щеше да открие книжарницата си, като част от центъра „Малки удоволствия“. Съвместното им начинание със Зоуи и Малъри щеше да отвори врати само след два месеца. Освен да набави всички документи и да обмисли ремонта на своята част от сградата, която бяха купили, трябваше още да поръча и стока.
Бе подала молба за необходимите разрешителни, вече бе получила каталози на издателства и кроеше планове за допълнителните си дейности. Следобед щеше да предлага чай, а вечер вино. След време щеше да започне да организира сбирки на литературен кръжок и срещи с писатели.
Винаги бе мечтала за това, но доскоро не вярваше, че е постижимо. Задължена бе на Роуина и Пит, че го бяха направили възможно; но не само с двадесет и петте хиляди долара, които бяха превели в банковата й сметка (както и на другите две избраници), а и като я бяха свързали с Малъри и Зоуи.
При първата им среща в „Уориърс Пийк“ всяка от тях бе на кръстопът. Едновременно бяха взели решение да променят живота си и заедно бяха поели по нов път.
Не й се струваше толкова страшно да започне собствен бизнес, когато има две приятелки и партньорки в същото положение.
Разбира се, трябваше да мисли и за ключа. Малъри бе успяла да открие своя едва в края на четириседмичния срок. Търсенето далеч не бе забавна игра.
Сега знаеха повече за това, срещу което бяха изправени, и за риска. Би трябвало да се чувстват по- уверени.
Но въпреки че им бе известно откъде са се взели ключовете, за какво трябва да послужат и кой не желае да бъдат намерени, нямаше гаранции, че ще открият втория.
Дейна се отпусна на стола си и се замисли върху напътствията, които й бе дала Роуина. В тях ставаше дума за минало, настояще и бъдеще.
Голяма помощ.
Естествено, познание. Лъжа и истина. Ум и сърце.
„Където една богиня броди“.
В напътствията на Малъри също се говореше за богиня, пееща богиня, и тя, любителката на изкуството бе открила ключа си в картина.
Ако следваха същата логика, Дейна, която обожаваше книгите, би трябвало да намери своя ключ в тях или в нещо, свързано с тях.
— Не си се наспала снощи, а, Дейна?
Отвори очи и срещна укорителния поглед на Джоан.
— Не, съсредоточавам се.
— Ако нямаш друго занимание, можеш да помогнеш на Санди с подреждането на новите издания.
Тя се усмихна приветливо, макар и да й костваше усилие.
— С удоволствие. А тя ще ме замести ли на информацията?
— Не изглеждаш затрупана с въпроси и молби.
„А ти не изглеждаш затрупана с административна работа — помисли си Дейна, — щом имаш време да слухтиш около мен“.
— Току-що разреших един спор, свързан с частно начинание. Но ако предпочиташ…
— Извини ме.
Пред бюрото застана жена, сложила ръка на рамото на около дванадесетгодишно момче. Притискаше го така силно, че напомни на Дейна за начина, по който Флин държи каишката на Мо. Сякаш се боеше, че ако го изпусне от поглед за миг, то веднага ще хукне нанякъде.
— Бихте ли ни помогнали? Синът ми има домашно за… утре — довърши тя с тон, който накара момчето на затрепери. — За Континенталния конгрес. Можете ли да ни посочите източници на информация по този въпрос?
— Разбира се. — Като кожа на хамелеон, навъсеното лице на Джоан изведнъж промени израза си и на него се появи топла усмивка. — С удоволствие ще ви покажа няколко книги от раздел „История на САЩ“.
— Извинявай. — Дейна не се сдържа и потупа унилото момче по рамото. — В седми клас ли си? При госпожа Джейнсбърг?
Нацупената му долна устна увисна още повече.
— Да.
— Зная какво иска тя. Ако се поровиш в книгите тук два часа, ще я шашнеш.
— Наистина ли? — Майката хвана ръката й, сякаш е спасително въже. — Би било истинско чудо.
— И аз съм учила история при госпожа Джейнсбърг. — Намигна на момчето. — Зная номерата й.
— Оставям ви в способните ръце на госпожица Стийл.
Въпреки че усмивката й не изчезна, Джоан изрече последните думи през стиснати зъби.
Дейна се наведе напред и заговорнически прошепна на момчето:
— Все още ли се просълзява, когато говори за разказа на Патрик Хенри „Дайте ми свобода“?
Изражението му стана по-ведро.
