— Показах на първата от вас какво би могла да има. Както и на теб. Но осъзнавам, че ти си по-… земен човек, който предпочита реалността. Достатъчно смела ли си да се изправиш срещу нещо реално?
— Срещу какво?
Но Дейна вече знаеше.
Светът се изпълни с цветове. Под снега по клоните на боровете се подадоха тъмнозелени иглички. Пощенската кутия на ъгъла стана яркочервена, а якетата на децата, които майсторяха снежни човеци в съседните дворове, се обагриха в синьо, зелено и червено.
Заедно с цветовете се появиха и движенията. Снегът валеше, мъжът на ъгъла отново загреба с лопатата си и във въздуха отекна весела детска глъчка и удари на снежни топки, улучили мишените си.
Видя себе си, увита в шушляково яке с цвят на боровинки. Какво си бе мислила навремето? Приличаше на Вайълет от „Чарли и фабриката за шоколад“.
На главата й бе нахлупена вълнена шапка, а около врата й бе увит плетен шал. Вървеше бързо, но се спря за кратка ожесточена битка със снежни топки с малките синове на семейство Добсън и приятелите им.
Чу собствения си смях и си спомни какви мисли се бяха въртели в съзнанието й и какви чувства бе изпитвала.
Отиваше да се види с Джордън и да го убеди да излезе навън. Откакто майка му бе починала, той прекарваше твърде много време затворен в дома си. Нуждаеше се от компанията на човек, който го обича.
Бе преживял няколко кошмарни месеца в болница сред лекари, страдание и скръб. Имаше нужда от утеха и лек, внимателен тласък обратно към живота. Имаше нужда от нея.
Изкачи се по неразчистената алея и изтупа ботушите си. Не почука. Никога не бе нужно да чука на тази врата.
— Джордън?
Свали шапката и прокара пръсти през косите си. Тогава бяха по-къси, подстригани на прическа, която се бе оказала ужасно неподходяща за нея, и тя чакаше е нетърпение да пораснат отново.
Отново го повика, докато разкопчаваше якето си.
В къщата все още се долавяше мирисът на госпожа Хоук. Не ароматът на лимон от препарата за полиране, който бе ползвала, или на кафето, което винаги се вареше на печката, а на болестта й. Дейна изпита желание да отвори всички прозорци и да прогони тъгата и скръбта.
Той застана на площадката на стълбите. Сърцето й се разтуптя, както винаги, когато го види. Бе толкова красив, висок и строен, с опасен блясък в очите и загадъчна усмивка.
— Мислех, че си в сервиза, но се обадих и Пийт ми каза, че днес не си на работа.
— Така е, няма да ходя.
Гласът му бе пресипнал, сякаш току-що бе станал от сън. Но вече бе два следобед. Около очите му имаше тъмни кръгове, които я изпълниха с болка.
Пристъпи към стълбите и закачливо му се усмихна.
— Защо не излезеш да се позабавляваме? Хлапетата на Добсън ми устроиха малка засада, докато идвах насам. Хубаво ще ги напердашим.
— Имам работа, Дейна.
— По-важна от бой със снежни топки е малките Добсън?
— Да, трябва да събера багажа си.
— Багаж? — Не бе разтревожена, а само озадачена. — Къде ще ходиш?
— В Ню Йорк.
Той се обърна и се отдалечи.
— В Ню Йорк? — Все още не изпитваше тревога. Но обзета от вълнение, изтича по стълбите при него. — Във връзка с книгата ти? Обадили са ти се от импресарска агенция? — Втурна се след Джордън в спалнята и обви ръце около врата му. — Получил си отговор и не си ми казал? Трябва да го отпразнуваме. Да направим нещо щуро. Какво казаха?
— Просто проявяват интерес.
— Разбира се. Джордън, това е чудесно. Имаш среща? Ще разговаряш с импресарио от Ню Йорк! — радостно извика тя, но след миг видя два отворени куфара, брезентов чувал и дървен сандък за багаж.
Тревогата започна бавно да се прокрадва у нея и я накара внезапно да свали ръце от раменете му.
— Приготвяш твърде много багаж за една среща.
— Отивам да живея в Ню Йорк.
Не се обърна с лице към нея, а пъхна поредния пуловер и джинси в единия куфар.
— Не разбирам.
— Вчера обявих къщата за продан. Може би няма да се намери купувач до пролетта. Един приятел ще ми помогне да разпродам мебелите и почти цялата покъщнина.
— Продаваш къщата? — Краката й се подкосиха и седна на ръба на леглото. — Но, Джордън, ти живееш тук.
— Вече не.
— Но… не можеш просто да опаковаш багажа си и да се преместиш в Ню Йорк. Зная, че искаше да отидеш там, но…
— Нямам работа тук. Нищо не ме задържа.
Думите му се забиха право в сърцето й.
— Защо говориш така? Как можеш да твърдиш, че нищо не те задържа тук? Зная, Джордън, зная колко ти е тежко, че загуби майка си. Все още скърбиш. Сега не е моментът да вземаш толкова сериозно решение.
— Вече го взех. — Хвърли поглед към нея, но очите им не се срещнаха. — Трябва да свърша още няколко неща и тръгвам. Ще пътувам утре сутринта.
— Просто така? — Гордостта я подтикна да скочи на крака. — Имаше ли намерение да ми кажеш, или щеше да ми изпратиш картичка, когато пристигнеш?
Най-сетне се обърна към нея, но тя не долови нищо в очите му. Сякаш бе издигнал стена помежду им.
— Щях да намина довечера да се сбогувам с теб и Флин.
— Трогателно е, че си се сетил.
Джордън зарови пръсти в косите си, което бе познат жест на нетърпение и смущение.
— Слушай, Дейна, трябва да направя това.
— Не, искаш да го направиш, защото вече нищо не те задържа в този град. И никой. — Трябваше да сниши гласа си почти до шепот, защото иначе би започнала да крещи. — Включително и аз. Явно изминалите две години не означават нищо за теб.
— Знаеш, че това са глупости. — Затвори единия куфар и закопча каишките. — Винаги си означавала много за мен. Заминавам, защото… чувствам нужда да го направя. Не мога да пиша тук. Дори не мога да мисля, а трябва да пиша. Имам шанс да постигна нещо в живота си и ще се възползвам от него. И ти би постъпила така.
— Да, ще постигнеш нещо, егоистично копеле. Планирал си го отдавна и си се забавлявал с мен е намерението да ме зарежеш, когато настъпи най-удобният момент.
— Няма нищо общо с теб. Просто искам да се махна от тази къща и този проклет град. — Когато закрачи около нея, стената се пропука и тя долови отвъд нея ярост. — Не желая цял живот да цапам ръцете си със смазка, за да свързвам двата края, и да пиша само когато успея да се освободя за няколко часа.
— Мислех, че аз съм част от живота ти.
— Господи.
Отново прокара пръсти през косите си, преди да отвори гардероба за още дрехи.
„Няма дори да прекъсне събирането на багажа си — помисли тя, — докато стоя тук и се терзая заради него“.
— Разбира се, че си част от живота ми. Ти, Флин и Брад. С какво заминаването ми за Ню Йорк променя това?
— Доколкото зная, не си спал с Флин и Брад.
