— Помните ли малкия инцидент с дъската за викане на духове миналия месец? — попита Дейна.
— Едва ли някога ще го забравя. — Зоуи потръпна. — Но този път няма да използваме друго, освен връзката помежду си. Това не е като игра с тъмните сили или нещо подобно.
— Добре. — Дейна нацупи устни и се огледа. — Но ми се струва глупаво. Трите да седим върху някакъв парцал в полубоядисана стая и да се опитваме да изковем вълшебен ключ. Все пак… — Хвана ръцете им. — Готова съм.
— Малъри, може би трябва да ни посъветваш нещо. Какво направи ти?
— Не зная дали мога да го обясня. Просто се случи, като в сън. Знаеш, че сънуваш, и същевременно си убедена, че не е точно сън.
— Голяма помощ. — Дейна се засмя и стисна ръката й. — Всъщност разбирам какво имаш предвид. Така се почувствах, когато той ми показа книжарницата.
— Не зная как се досетих какво да правя, но изведнъж всичко стана съвсем ясно. Най-важното бе да се съсредоточа върху това, което трябваше да постигна, без да му го показвам. Трудно беше — отчасти заради ужасния страх, който изпитвах. Преодолях го, като се съсредоточих върху рисуването, върху самия творчески акт. Цветовете, светлосенките, детайлите. Не зная какво би помогнало на теб.
— И аз нямам представа. Е, да разберем.
— Няма да позволим да ти се случи нищо — увери я Зоуи. — Ще бъдем тук.
— Добре.
Както преди, Дейна си пое дълбоко дъх и затвори очи. Успокояващо бе да чувства допира на ръцете им. Те бяха като котва, която щеше да поддържа връзката й е реалността, за да може да се върне.
Отново се заслуша в звуците на къщата и в тихите равномерни удари на сърцето си, което биеше в един ритъм със сърцата на приятелките й. Долови мириса на боя и парфюм.
Отново видя ключа над зелената поляна и осъзна, че яркият фон е стената, която току-що бе боядисала. Стената на книжарницата й, чийто цвят бе избран от жената до нея.
Но когато мислено протегна ръка към него, не успя да го достигне.
Опита се да преодолее нетърпението си и да си представи, че го държи в ръката си. „Гладък — помисли си тя — и хладен“.
Не, би трябвало да излъчва топлина. Той притежаваше сила. Щом почувства огъня, от който е изкован, и свие пръсти в юмрук, щеше да усети допира му до дланта си.
Защото бе писано да го усети.
Цветът избледня до снежнобяло с черни напречни ивици, а ключът се стопи, превърна се в малка златна локва и изчезна.
В съзнанието си Дейна чу дълга въздишка. Въздишка на жена. Засвири вятър, който носеше миризма на запалена шума.
„Тя бродеше в нощта, сливаше се с мрака и всички негови тайни. Когато заплака, отчаяно умоляваше да настъпи ден“.
Думите, които прозвучаха в съзнанието й, я накараха да изпита пронизваща болка в сърцето, като смъртоносна рана. За да се защити, тя ги прогони от ума си.
Всичко отново избледня и остана само мирисът на боя и парфюм.
Отвори очи и видя, че приятелките й я гледат.
— Добре ли си, скъпа? — тихо заговори Зоуи, пусна ръката на Малъри и докосна бузата на Дейна.
— Да, всичко е наред.
— Плачеш.
Зоуи изтри сълзите й с кърпата.
— Така ли? Не зная защо. Мисля, че от мъка. — Дейна сложи ръка на сърцето си. — Сякаш нещо ме прониза тук. Не зная къде е. Все още не мога да достигна ключа. — Закри лицето си с длани и им описа виденията си.
„Тя броди в нощта — повтори Малъри. — Една богиня броди“.
— Да, и на мен ми се стори познато, но е възможно просто да съм го съчинила. Или да се отнася за Ниниан. Зная само, че ужасно ме натъжи. — Изправи се и отвори прозореца. Имаше нужда от въздух. — Сама е в мрака, така си я представям. Трите са сами в мрака. Ако не направим каквото е необходимо, завинаги ще останат там.
Зоуи застана зад нея и облегна брадичка на рамото й.
— Държат се една за друга и имат нас. Не се отчайвай. Полагаш усилия.
— Мисля, че напредваш. — Малъри се присъедини към тях до прозореца. — Не го казвам, защото съм непоправима оптимистка. Постепенно събираш парчетата от мозайката на Роуина. Умът ти ги размества и преподрежда и накрая ще паснат. Мисля, че при този опит започна да се вслушваш и в сърцето си. Не само съзнанието ти трябва да бъде отворено — добави Малъри, когато Дейна извърна глава и втренчи поглед в нея, — а и сърцето ти. Това е най-важното, което научих. Иначе не можеш да направиш последния скок. Няма да бъдеш готова за онова, което те очаква от другата страна.
Не знаеше защо това я терзае и изпълва с негодувание. Да отвори сърцето си? Как би трябвало да го разбира? Напълно да разкрие чувствата си и всеки да може да се възползва от тях, когато пожелае?
Нима не бе достатъчно, че работеше до пълно изтощение и вече имаше главоболие от дългите часове ровене в книги, водене на бележки и разсъждения?
„Не съм безчувствена, по дяволите“, каза си тя, когато влезе с трясък в апартамента си.
Тъгуваше за трите млади жени — полубогини, полусмъртни, обречени да прекарат цяла вечност в стъклен затвор.
Бе проляла сълзи за тях и би проляла дори кръвта си, ако е необходимо.
Колко по-открита да бъде?
Уморена, схваната от болки и раздразнителна, влезе в кухнята, отвори бутилка бира и пакет чипс и се отпусна на един фотьойл в хола, за да пийне и поразмишлява.
Да направи последния скок?
Бе изправена срещу могъщ магьосник на хиляди години. Бе вложила почти всеки цент в новия си бизнес. Вече бе поръчала рафтове, маси, столове и книги. Не преставаше да мисли за книгите.
Трябваше да купи и машина за капучино, порцеланови и стъклени чаши и канцеларски вещи, което скоро щеше да опразни кредитната й карта.
Правеше всичко, без да очаква сигурни приходи. Ако това не бе скок в неизвестното, тогава кое?
За Малъри бе лесно да я съветва да отвори сърцето си. Тя вече бе изпълнила задачата си и сега се наслаждаваше на спокоен съвместен живот с Флин.
„Имаш си къща, куче и мъж — намръщено си помисли тя. — Поздравления“.
„Господи, каква кучка съм“.
Наведе глава назад и се загледа в тавана.
— Не отричай, че завиждаш, Дейна. Малъри не само взе изпита си с пълно шест, а намери и щастието си. А ти тъпчеш на едно място и спиш с мъж, който вече веднъж разби сърцето ти и се страхуваш, че ще провалиш всичко.
Почукването на вратата я стресна и тя отиде да отвори с бирата в ръка.
Мо пъхна нос между краката й вместо поздрав и се втурна в коридора да захапе заплетеното въженце, което бе оставил там при последното си гостуване.
Дотича обратно, завъртя глава и с надежда отърка находката си в коленете й.
— Не дойде да вземеш Мо — каза Джордън.
— Забравих.
Тя сви рамене, върна се в хола и отново седна на фотьойла.
Джордън затвори вратата след себе си и стовари на масата кафявия хартиен пакет, който носеше.
„Познавам това изражение“, помисли си той, когато се вгледа в лицето на Дейна.
Издаваше стаено негодувание, което би я накарало да полудее.
— Какво има?
— Нищо особено.
Мо се опита да пропълзи в скута й, но тя издърпа въженцето от устата му и го подаде на Джордън.
