се питала как работят творците.
— Господи, тя го нарече творец. — Дейна се изправи. — Трябва да се прибера и да си легна.
Джордън не обърна внимание на думите й и отговори на въпроса на Зоуи.
— Не. Всъщност, всичко е просто работа. Но доста приятна работа. Редакторката ми… истинската ми редакторка — добави той и хвърли поглед към Дейна — притежава усет, талант и тактичност.
— Редакторът ти е жена? Как се сработвате? Заедно създавате цялата книга или тя ти казва какво да пишеш, или… — Зоуи поклати глава. — Извинявайте, отклоних се от темата.
— Няма проблем. Писателка ли искаш да ставаш?
— Аз? Писателка? — Идеята я накара да отвори широко загадъчните си очи и да избухне в смях. — Не. Просто се интересувам как протича работата.
— Като заговорихме за работа, утре ни очаква напрегнат ден.
Малъри докосна ръката на Флин.
— Тръгваме. Ще доведа Мо — каза той на Дейна.
— Кучешката храна е на привършване. Яде колкото слон.
— Ще донеса още. — Флин обхвана лицето й. — Нали го държиш изкъсо?
— Нямам друг избор.
— Флин, би ли довел и Саймън? — Зоуи машинално започна да отсервира. — Сигурно с Мо са се лепнали един за друг като сиамски близнаци, така че няма да представлява трудност.
— Разбира се. — най-добре е и ние да тръгваме. Ще се опитам да накарам този тук да се залови с домашното си. — Дейна размаха пръст срещу Джордън. — Какъв съвет би ми дала, Зоуи?
— Подкупи го е нещо. Това е моят метод.
Брад се приближи и обхвана ръката на Зоуи със своята. Накара я да подскочи като уплашен заек.
— Зарежи тези съдове.
— Извинявай. — Тя веднага остави чиниите. — Навик.
Струваше му се, че тази жена нарочно разбира погрешно всяка негова дума.
— Просто исках да кажа, че не е нужно да си правиш труда. Някой да желае кафе?
— Аз.
— Не, никакво кафе. — Дейна побутна Джордън към вратата. — Имаш работа, приятел. Ще пиеш кафе, когато напишеш две страници.
— Подкупване — одобрително каза Зоуи. — Винаги сполучлива тактика.
Мо се втурна в стаята с разрошена козина. В изблик на радост, че вижда всички, заподскача с изплезен език, събори няколко чаши от масата с рунтавата си опашка и зарови нос в купата със скариди, преди стопанинът му да го овладее.
— Съжалявам, съжалявам. — Флин пъхна пръсти под нашийника му и го задърпа или по-скоро самият той бе задърпан към вратата. — Ще го натоваря в колата на Джордън. Изпрати ми сметката за щетите. Чао. А, Зоуи, Саймън иска да поостане още няколко минути, докато до върши играта си. Господи! Мо! Почакай!
— Това е животът ми — засмя се Малъри. — Страхотен е. Благодаря, Брад. Извинявай за чашите. До утре, Зоуи, Дейна. Лека нощ, Джордън.
— Дано този път опазя кожата си. — Джордън сграбчи ръката на Дейна и я повлече към вратата. — Доскоро.
— Престани да ме дърпаш. Чао, Брад. Ще се видим утре сутрин, Зоуи.
Вратата се затвори след тях и настъпи пълна тишина.
„Стана толкова бързо“, бе единствената мисъл на Зоуи. Не бе имала намерение да си тръгва последна. Беше ужасно. Ужасяващо.
Хрумна й да хукне към стаята за игри и да сграбчи Саймън за ръката, но не бе сигурна къде се намира. Боеше се, че ще се загуби и ще се наложи да вика за помощ. Все пак трябваше да направи нещо.
Започна да събира от пода чашите, които Мо бе съборил. Точно в този миг Брад реши да стори същото.
Неволно удариха чела. И двамата бързо се изправиха и застанаха неподвижни, напрегнати като тетива на лък.
— Аз ще ги вдигна.
Той приклекна, събра чашите и ги сложи на масичката до дивана. Бе достатъчно близо до нея, за да долови аромата й. Винаги бе различен, но неизменно свеж и женствен.
Това бе едно от нещата, които го очароваха. Умението й да бъде различна.
— Кафе?
— Трябва да прибирам Саймън у дома. Време е да си ляга.
— Е, добре тогава.
Когато се озова лице в лице с него и срещна погледа му, Зоуи се смути и почувства парене в тила си. Дали не бе сторила нещо нередно? Дали не бе забравила нещо?
— Благодаря за гостоприемството.
— Радвам се, че дойде.
Когато отново замълчаха, Зоуи бе готова да прехапе устни.
— Не зная къде точно е Саймън.
— В стаята за игри. — Брад се засмя на неловкото положение. — Не знаеш къде се намира. Ела, ще те заведа.
Колкото повече виждаше от къщата, толкова повече Зоуи се влюбваше в нея, макар да изпитваше и страхопочитание. Първо, бе толкова голяма и всички просторни помещения бяха уютни и красиви. Сигурна бе, че дребните неща, подредени във витрините и по етажерките, не са евтини дрънкулки.
Брад я поведе по сводест коридор към голяма преходна стая, навярно библиотека. Таванът бе облицован с дърво, придаващо топлота.
— Има толкова пространство. — Зоуи изведнъж спря, ужасена, че е изрекла това на глас.
— Казвали са ми, че щом започнал, баща ми не можел да спре. Хрумвали му нови и нови идеи, които добавял в проекта.
— Чудесна къща — припряно промълви тя. — Толкова много детайли, без да изглежда претрупано. Сигурно си имал щастливо детство тук.
— Да.
Влязоха в друга стая. Зоуи вече чуваше сирени, изстрели и насърчителните викове на сина си: Давай, давай.
Видеоиграта бе полицейски екшън, който се разиграваше на огромен телевизионен екран. Саймън седеше с кръстосани крака на пода вместо на някой от удобните меки столове в стаята, която наистина изглеждаше мечта за всяко момче.
Имаше маса за билярд, три лабиринта с топчета и ръчки, два симулатора, автомат за сода и джубокс.
Беше с окачен таван, през който проникваше светлината на луминесцентни лампи.
И тук имаше камина, в която играеха весели пламъци, както и малък барплот и втори телевизор с цял шкаф за дискове.
— Господи, това е представата на Саймън Майкъл Маккорт за рая.
— Баща ми обича играчките. Прекарвахме доста време заедно тук.
— Сигурно. — Зоуи застана зад сина си. — Саймън. Трябва да тръгваме.
— Още малко! Още малко! — Лицето му издаваше пълно съсредоточение. — Това е „Голямата автокражба“ три. Близо съм. Скоро ще повикат Националната гвардия. С танкове и всичко останало. Ще ги разбия. Мога да счупя рекорда. Още десет минути.
— Саймън. Тази къща е на господин Вейн.
— Господин Вейн няма нищо против — успокои го Брад.
— Моля те, мамо! Моля те! Танковете!
Зоуи се поколеба. Виждаше на лицето му и нещо друго, освен въодушевление от играта. Виждаше искрена радост.
Героят загина и на екрана потече река от кръв. По задоволството на Саймън тя разбра, че не е неговият
