— Не мога да се погреба във Вали само защото с теб си прекарваме страхотно в леглото.
— Подъл циник. — Дейна усети, че започва да трепери и едва сдържа напиращите сълзи. Напрегна всички сили, за да потисне мъката и да даде воля на гнева. — Можеш да омаловажаваш връзката ни. Можеш да унижаваш себе си, но не и мен. Недей. — Отблъсна ръката му, когато посегна към нея. — Не смей да ме докосваш отново. Напускаш Вали? Изоставяш ме? Е, добре, тогава край, вече не желая да имам нищо общо с теб. Ако имаш късмет, ще издържиш най-много месец в Ню Йорк с евтините истории, които съчиняваш. Когато допълзиш обратно, не ми се обаждай. Няма какво да си кажем. Защото в едно отношение си прав, Хоук. Вече нищо не те задържа тук.
Обърна му гръб и побягна навън.
„Забравих шапката си“, осъзна Дейна, докато гледаше себе си как тича по алеята.
Топка, хвърлена от едното от момчетата на Добсън, я удари по гърба, но тя не обърна внимание.
Не усещаше студа и сълзите, които се стичат по лицето й.
Не чувстваше нищо.
Той се бе държал с нея като с нищожество.
Как бе могла да забрави? Как бе могла да прости?
Тогава не бе видяла и сега отново не видя Джордън, който бе застанал до прозореца на спалнята си и я проследи с поглед, докато се отдалечава.
Събуди се в слънчев есенен ден с пот по бузите и настръхнала кожа.
Мъката бе толкова истинска, толкова свежа в паметта й, че я накара да се свие на кълбо и да отправи молитва да отмине.
Не би могла да понесе това отново. Нима напразно бе положила толкова усилия да го забрави и да преодолее болката и страданието, а сега рискуваше отново да изживее същото?
Толкова ли бе слаба и глупава?
Може би ставаше такава, когато се появеше Джордън. Може би наистина бе проявила слабост и глупост, но не за дълго.
Измъкна се от леглото и го остави да спи. Облече халата си, сякаш е защитна броня, и се отправи към кухня та за кафе.
Мо стана от пода до леглото, изтича след нея и затанцува на място, стискайки каишката между зъбите си.
— Рано е, Мо. — Тя се наведе и потърка лице в козината му. — Все още не съм готова.
Усетило, че нещо я тревожи, кучето изскимтя, пусна каишката и я близна по лицето.
— Ти си добро момче, нали? Тичал си след зайци, а? Е, и аз тичах след някого. И двамата не ще ги догоним.
Изпи кафето си права и тъкмо наливаше втора чаша, когато чу стъпките на Джордън.
Бе облечен, но все още изглеждаше разрошен и сънен. Тихо се засмя, когато Мо опря предни лапи на гърдите му, и грабна чашата от ръката на Дейна.
— Благодаря. — Върна й я и се наведе да вземе каишката. Това накара кучето нетърпеливо да заподскача около тях. — Искаш ли аз да го изведа?
— Да. Можеш да го заведеш у Флин.
— Добре. Искаш ли да потичаме преди закуска? — обърна се той към Мо, докато закачаше каишката за нашийника. — Разбира се.
— Не искам да се връщаш.
— Мм? — Той вдигна поглед към лицето й. — Какво каза?
— Не искам да идваш тук. Нито тази сутрин, нито когато и да било.
— Долу, Мо. — Нещо в спокойния тон накара кучето да се подчини. — Да не би да съм проспал кавга или… Кейн — каза той и сграбчи ръката й. — Какво ти стори?
— Няма нищо общо с него. Сама осъзнах нещо. Направих грешка, като те допуснах отново в живота си. Ще я поправя.
— Защо се държиш така, по дяволите. Снощи…
— Правихме страхотен секс. — Дейна сви рамене и отпи глътка кафе. — Не ми е достатъчно. Или може би е твърде много за мен. Както и да е, положението не ми харесва. Веднъж ти изтръгна сърцето ми.
— Дейна, нека…
— Не, стига. — Отдръпна се от него. — Няма да ти го позволя отново. Имам чудесен живот. Доволна съм. Не те искам в него. Не те искам тук, Джордън. Присъствието ти ме измъчва. Казвам ти да си тръгнеш, докато все още е възможно да се разделим без огорчение. Докато имаме шанс да останем приятели. — Забързано мина покрай него. — Ще взема душ. Когато изляза, не искам да си тук.
Все още бе замаян, когато влезе в къщата на Флин. Нима наистина я бе накарал да се чувства така? Нима й бе причинил такова страдание? А какво ли бе започнала да изпитва, след като бе преодоляла мъчителното чувство за празнота? Болка? Гняв? Или и двете.
Би избрал гнева. Искаше му се да го разпали и у себе си.
Влачейки каишката, която Джордън бе забравил да откачи, Мо хукна към кухнята и след тежките му стъпки прозвуча веселият поздрав на Флин.
— Момче и куче. — Малъри изтича надолу по стълбите, бодра и облечена с жълтеникав панталон и тъмносин пуловер. — Рано се прибираш тази сутрин. Или аз съм станала късно. — Изведнъж замълча и втренчи поглед в него. — Какво има? Какво се е случило? — В гласа й прозвуча нотка на страх. — Дейна…
— Не, нищо, добре е.
— Но не и ти. Ела. Да поседнем.
— Не, трябва да…
— Ела да седнеш — настоя тя, хвана ръката му и го задърпа към кухнята.
Флин седеше на сгъваемата маса, на която временно се хранеха, докато стаята бе в ремонт. Стените бяха боядисани в яркосиньо, което подчертаваше златистия естествен цвят на дървото на новите шкафове. Подът бе оголен и готов за чамовия паркет, който Малъри бе избрала. Парче фазер, поставено върху два шкафа, служеше за временен плот.
Той хапваше зърнена закуска и виновният му израз, както и доволният вид на кучето издаваха, че е споделил порцията си с Мо.
— Хей, как си? Ако искаш да закусиш, имаш петнадесет минути, преди да пристигне бригадата.
— Седни, Джордън. Ще ти налея кафе.
Флин се вгледа в лицето на приятеля си.
— Какво има? С Дейна сте се скарали?
— Не, не сме се карали. Просто ми каза да си вървя.
— Как така?!
— Флин. — Малъри сложи чаша кафе пред Джордън и докосна рамото му. — Как можеш да бъдеш толкова нетактичен!
— Е, добре, обясни ми какво става. Щом не сте се карали, защо те е изгонила?
— Не ме иска в дома си.
— И ти просто си тръгна? — извика Флин. — Без да разбереш какво я е ядосало?
— Не беше ядосана. Ако бе така, щях да се справя. Изглеждаше… уморена и тъжна. Съсипана.
Потърка лицето си, осъзнал, че наистина не бе доловил у нея гняв, а само болка.
— Каквото и да е изпитвала, Джордън, каквото и да я е накарало да постъпи така, трябва да разбереш. — Малъри леко разтърси рамото му. — Нима Дейна не означава нищо за теб? — Хвърли й поглед, изпълнен с тъга, и тя с въздишка обви ръце около раменете му. — Добре. Добре.
— Означава много — едва успя да промълви той. — Не бих понесъл отново да видя този израз на лицето й. Щом иска да си тръгна, ще я оставя на мира.
— Мъжете са такива идиоти. Нима не ти е хрумнало, че е поискала да се разделите, защото очаква отново да си отидеш?
