Ако продължеше по улицата, щеше да стигне до гостилницата и любимите млечни шейкове на Саймън. В същата посока бе изходът за шосето, което водеше до „Уориърс Пийк“.
Със затворени очи можеше да намери пътя до апартамента на Дейна, до къщата, в която живееха Флин и Малъри, до библиотеката, редакцията на вестника, аптеката и пицарията.
А ако тръгнеше покрай реката, тя щеше да я отвел до дома на Брадли.
„Различни пътеки — помисли си Зоуи, докато вървеше обратно към колата си. — Различни избори, различни посоки“.
Но всички те бяха част от едно цяло, а сега и част от нея.
Ако ключът бе някъде тук, на мястото, където бе изградила дом, щеше да го открие.
Седна зад волана и потегли по криволичещия път към „Малки удоволствия“.
Сутринта Зоуи не сподели нищо с приятелите си. Чувстваше нужда първо да поработи, не само физически, а и умствено, за да изглади теорията си и да разгадае смисъла на онова, което й се бе случило вечерта.
Не можеше да заговори за него, преди да го обмисли. Освен това в присъствието на мъжете бе различно. Имаше неща, които не би могла да каже пред тях по същия начин, както, ако бе насаме с Малъри и Дейна.
Въпреки че вече имаше доверие на тези мъже.
Остави дърводелската работа на Брад и прекара сутринта в сменяне на плочки в банята. Докато вършеше еднообразната работа, съзнанието й бе свободно да размишлява върху преживяното и да гадае какво означава.
Дали бе случайност, че то бе толкова различно от преживяванията на Малъри и Дейна при първите им срещи с Кейн? Или в това имаше нещо важно?
„Избирай“, каза си тя.
Все пак нещо се повтаряше. Всяка от тях бе трябвало да направи избор. Явно рискът ставаше все по- голям с всеки следващ ключ.
Не я бе наранил. Имаше миг на болка, докато вървеше през гората във виелицата, но тя бе преживявала и по-тежки моменти. Защо й бе показал различни сцени, без да й даде възможност да се вживее в една илюзия, преди да я тласне към следващата?
Първата бе безобидна малка фантазия, нищо значимо и съдбовно. Втората бе по-досадна и позната, а третата…
Замисли се върху нея, докато напластяваше цимент. Бе страховита, за да я накара да изпита уплаха. Луташе се в гората, сама и бременна.
„Вече преживях това“, каза си тя.
После болката и кръвта.
„Помятане — осъзна Зоуи. — Загуба на бебето“.
Но в действителност не бе загубила детето си, а сега то бе защитено.
Дали Кейн знаеше това? При тази мисъл Зоуи се отпусна на пети. Ако не знаеше, че Саймън е защитен, нима не бе логично първата му заплаха да бъде свързана с най-важното за нея, единственото, което би закриляла с цената на живота си?
— Зоуи. — Шпатулата тупна върху плочките. — Извинявай, не исках да те стресна.
Брад стоеше на прага, облегнат на касата. Бе там от няколко минути и я наблюдаваше. Очевидно бе, че е угрижена. Бе изписано на лицето й.
— Не, всичко е наред — отвърна тя и отново се залови за работа. — Почти свърших тук.
— Бригадата излиза в обедна почивка.
— Добре, ще дойда при вас, когато съм готова. Трябва да изсъхне циментът.
Той не помръдна от прага, докато Зоуи мълчаливо продължаваше да маже. След малко приклекна до нея.
— Ще ми кажеш ли какво се е случило?
Ръката и трепна, но бързо възстанови ритъма.
— За какво говориш?
— Вече те познавам достатъчно добре, за да разбера, че нещо те тревожи. Кажи ми какво е станало от вчера насам, Зоуи.
— Ще ти кажа. — Тя остави инструмента в кофа до вратата на стаята. — Но не само на теб.
— Наранил те е?
Брад сграбчи ръката й, повдигна брадичката й и я накара да извърне глава към него.
— Не, пусни ме. Ръцете ми са изцапани.
— Сторил ти е нещо. — Тонът му бе хладен, както когато се опитваше да потисне гнева си. — Защо досега не каза нищо?
— Трябваше ми време да помисля, да си го обясня, това е. Ще ми бъде по-лесно да разкажа на всички наведнъж. — Ръката му все още докосваше бузата й. Лицето му бе съвсем близо до нейното. — Моля те, не ме докосвай така точно сега.
— Точно сега? — Пръстите му се плъзнаха към тила й. — Или никога?
Зоуи изпита желание да се протегне и да замърка.
— На този етап.
Понечи да се изправи, но той я изпревари, без да пусне ръката й, и я притегли към себе си.
— Искам да узная само едно, нали Саймън е добре?
Можеше да устои на чара му и да потисне копнежа си за близост, но бе трудно да остане равнодушна към искрената му загриженост за сина й.
— Да. Добре е. Много искаше да дойде днес. Обича да си бъбри с теб… с всички вас — побърза да добави тя. — Но не желаех да говоря за това пред него. Все още не.
— Тогава да слезем долу и да поговорим с другите, а аз ще намина през седмицата да го видя.
— Не е нужно…
— И аз обичам да си бъбря с него. И с теб. — Брад прокара пръсти от шията към рамото й. — Би могла отново да ме поканиш на вечеря.
— Всъщност…
— Утре, какво ще кажеш за утре?
— Утре? Ще готвя само спагети.
— Чудесно. Ще донеса вино. — Явно решил, че срещата е уговорена, той я задърпа навън. — Да отидем долу да се измием.
Не бе сигурна кога го бе оставила да наложи волята си и защо бе невъзможно да му откаже. Докато миеше ръцете си, Зоуи осъзна, че я бе подмамил толкова умело, че преди да усети, бе попаднала в капана.
Освен това ставаше дума за утре. Днес й се бяха струпали твърде много грижи и без да мисли за някакви си спагети.
Макар и недовършена, кухнята бе най-подходяща за сборен пункт. Парче шперплат, сложено върху две табуретки, служеше за маса, а за столове ползваха обърнати кофи и стълби.
Дейна придърпа една кофа и се настани на нея.
— С фъстъчено масло и конфитюр ли е? — попита тя когато видя сандвича, който Зоуи бе разопаковала. Масло с парченца фъстъци и гроздов конфитюр?
— Да. — Зоуи се канеше да поднесе една от триъгълните половинки към устата си, но забеляза, че Дейна буквално се облизва. — Искаш ли го?
— Отдавна не съм хапвала такъв сандвич. Половината от твоя срещу половината от ръженото ми хлебче с шунка и швейцарско сирене.
Направиха размяната и Дейна лапна първия залък.
— Превъзходно — каза тя с пълна уста. — Никой не прави по-вкусни сандвичи от мамчето. Е, ще ни кажеш ли какво има, или първо ще ядем?
Зоуи вдигна очи и погледна лицата на всички около масата. Гледаха я втренчено, в очакване.
— На челото ми ли е изписано?
