рамото й и леко я побутна. — Ти сложи началото. Затова мисля, че когато решиш какво искаш всъщност, ще намериш начин да го постигнеш.
Търсейки някакво занимание, Зоуи започна да разрязва следващия кашон.
— Била ли си влюбена, преди да срещнеш Флин?
— Не. Бях изпитвала физическо влечение, симпатия. Бях хлътвала доста дълбоко, но не бях обичала никого, както Флин.
Зоуи кимна.
— А за теб, Дейна, Джордън винаги е бил голямата любов.
— Да, независимо дали го исках или не.
— Аз съм била влюбена — тихо заговори Зоуи, докато работеше. — Обичах бащата на Саймън с цялото си същество. Може би някои хора смятат, че на шестнадесет човек е твърде млад, за да бъде наясно какво изпитва, но аз му отдадох цялата си любов, без да мисля и без да се колебая. — Остави парчетата картон да паднат на пода. — Имала съм връзки с мъже. Някои от тях са се оказвали свестни, а други не, но никой не събуди толкова силни чувства у мен, както онова момче, когато бях на шестнадесет години. Желанието ми да бъда с него беше по-силно, отколкото да живея, Мал.
— Но те е изоставил — отвърна тя.
— Не. И той ме обичаше, вярвам в това, но не достатъчно, за да остане с мен или дори да признае детето, което създадохме. Просто си отиде и продължи живота си, докато моят бе разбит на парчета. — За да излее част от дълбоко потискания гняв, Зоуи рязко разряза кашона. — Преди няколко месеца се е сгодил. Сестра ми ми изпрати изрезка от вестник. Планирали голяма сватба през пролетта. Побеснях, когато прочетох статията. Ядосах се, че мисли за разточителна сватба с много гости, а никога не е пожелал да види сина си.
— Той губи — отбеляза Малъри.
— Да, така е. Но все пак аз го обичах и го желаех. Не можех да бъда с него и това едва не ме погуби. — Зоуи с въздишка опря глава на етажерката. — Няма отново да копнея за нещо, което не мога да имам. Боя се от Брадли, защото той е единственият, който от десет години насам е успял да ме накара да си спомня какво изпитвах, когато бях на шестнадесет.
Пета глава
Важно бе да си напомня, че вече е зряла жена, а зрелите жени често канят мъже на вечеря и без да губят разсъдъка си или да се влюбват. Просто този понеделник щеше да прекара една различна вечер.
На път за дома купи луксозен хляб и пресни зеленчуци за салата. Приготви повече сос. Накара Саймън да се залови с домашното си по-рано от обикновено. Истинска битка бе, докато го убеди дори когато му каза, че неговият добър приятел Брад ще дойде на вечеря.
Трябваше да се изкъпе, да облече по-представителни дрехи и да се гримира. Саймън също се нуждаеше от баня, което бе нова битка. Запали ароматни свещи за по-уютна обстановка и за да заличи мириса на Мо от въздуха.
Следващите й задачи бяха да направи салата, да подреди масата, да провери домашните по аритметика и правопис и да нахрани кучето.
Всичко това трябваше да бъде свършено от три и тридесет и пет до шест и тридесет.
„Едва ли е свикнал да вечеря толкова рано“, помисли си тя, докато разбъркваше соса.
Знаеше, че колкото по-богат е човек, толкова по-късно се храни. Но Саймън трябваше да си легне най- късно в девет, защото на другия ден бе на училище. Такъв бе законът в тази къща, така че Брадли Вейн щеше или да се съобрази с него, или да отиде да хапне спагети някъде другаде.
Издаде въздишка на гняв към себе си.
„Престани! Той не се оплаква, нали?“
Сама си създаваше главоболие.
— Саймън, наистина трябва да довършиш това.
— Мразя дробите. — Момчето удари с пети по краката на стола и се нацупи над задачите по математика. — Гадни са.
— Някои неща не вървят цели. Трябва да знаеш от какви парчета са съставени.
— Защо?
Зоуи извади подложки, които сама бе поръбила на машина.
— За да можеш да съединяваш и разделяш частите, за да знаеш как става това.
— Защо?
Тя сгъна подложките на триъгълници.
— Нарочно ли ме ядосваш, или е вродена дарба?
— Не зная. Защо ще слагаш тези неща на масата?
— Защото ще имаме гости.
— Само Брад.
— Зная кого очакваме. Саймън, имаш още три задачи. Реши ги и си свободен.
— Не мога ли да ги довърша след вечеря? Защо все трябва да пиша домашни? Защо не ми позволяваш да поиграя с Мо навън?
— Защото трябва да ги решиш сега. Защото трябва да изпълняваш задълженията си. И защото настоявам.
Размениха гневни погледи.
— Не е честно.
— Важна новина за теб, Саймън: животът невинаги е честен. Допиши домашното си или ще бъдеш лишен от привилегията да гледаш телевизия и да играеш видеоигри тази вечер. И престани да риташ стола — смъмри го тя. — Извади дъската за рязане и започна да надробява зеленчуците. — Ако продължиш да правиш физиономии зад гърба ми, губиш тази привилегия за цяла седмица.
Саймън не знаеше как майка му разбира какво става зад нея, но винаги познаваше. В знак на малък протест реши последните три задачи за тройно по-дълго време, отколкото биха му отнели обикновено.
Мразеше да пише домашни. Плахо хвърли поглед към майка си, сякаш се боеше, че е прочела мислите му. Но все още бе заета с рязането на онези ужасни зеленчуци.
Нямаше нищо против училището. Понякога дори му харесваше. Но не разбираше защо не може да се отърве от него дори у дома, поне за една вечер. Хрумна му отново да срита стола само за да я подразни. Но Мо дотича в стаята и го разсея.
— Здрасти, Мо, какво правиш тук, момче?
Зоуи се обърна и изпусна ножа.
— Господи.
Мо удряше с опашка по пода и цялото му тяло се тресеше, увито в тоалетна хартия, а рулото с останалата част бе притиснато между зъбите му.
Когато Зоуи се втурна към него, кучето прие това като знак за игра. Хукна наляво и заобиколи масата, а после изтича обратно през вратата на кухнята.
— Стига! По дяволите. Саймън, помогни ми с това куче.
Вече бе успяло да създаде безпорядък. По целия под се въргаляха ситни парчета хартия, като снежинки. Зоуи тръгна след него към хола и чу веселото му ръмжене, докато душеше около смачкана тубичка крем. Саймън се засмя и се втурна покрай нея. Момчето и кучето се сборичкаха на килима.
— Саймън, няма време за игри.
Най-сетне тя успя да хване олигавеното руло, но колкото по-силно дърпаше, толкова повече очите на Мо засияваха. Впиваше зъби в хартията и не преставаше да ръмжи.
— Мисли, че си играете на дърпане. Обича тази игра.
Зоуи гневно изгледа сина си. Бе застанал на колене до кучето, с ръка на гърба му. Парче хартия бе залепнало с единия край за козината на Мо, а с другия за чистите панталони на Саймън. И двамата й се хилеха.
— Не ми е до игри. — Но Зоуи не можа да сдържи смеха си. — Не! Лошо куче. — Потърка муцуната му. — Много лошо.
