започнала да скърца и все не й оставаше време да почисти сифоните.
Трябваше да купи кърпи за салона и да отдели сума за нова пералня там. Което означаваше, че у дома ще се задоволи със скърцащата още известно време.
Опря брадичка на юмруците си и затвори очи за минута.
Щеше да свърши всичко това, да изпълни задълженията си, но някой ден щеше да прекара целия следобед в четене, с чаша студена лимонада в ръка.
Хамакът леко се люлееше, а книгата лежеше разтворена върху корема й. Все още усещаше сладникавия вкус на лимонадата.
Очите й бяха затворени зад слънчевите очила и приятният бриз галеше лицето й.
Не си спомняше кога за последен път се бе чувствала толкова отпусната и безгрижна. Пълна почивка на ума и тялото. Нищо не можеше да й попречи да се наслаждава на тишината и спокойствието.
Издаде въздишка на пълно блаженство.
След миг се озова в караваната, плувнала в пот от убийствената жега.
„Сякаш живея в консервена кутия“, помисли си тя, докато смиташе остриганите коси от пода.
Чуваше караниците на по-малката си сестра и брат си, чиито гласове достигаха до нея през замърсените стъкла, гневни и пискливи. Тук всички бяха вечно ядосани.
Застана до вратата и рязко я отвори, за да извика: „Млъкнете, за бога! Пазете тишина поне пет минути. Заболя ме главата от вас“.
Но попадна в гора и усети дебел сняг под краката си. Вятърът свиреше сред клоните на дърветата, които се поклащаха на фона на оловносиво небе.
Чувстваше студ и бе изплашена, защото се бе загубила.
С мъка запристъпва във виелицата, придържайки издутия си корем, за опора на бебето.
Бе натежала и уморена.
Искаше да спре, да си почине. Какъв смисъл имаше да върви? Никога нямаше да намери пътя.
Болка скова корема й и я обзе двойно по-силна уплаха. Почувства топлина между краката си и втренчи поглед в кръвта, която потече по снега.
Отвори уста, но преди да издаде вик на ужас, отново се озова в хамака, на сянка, с вкус на лимонада върху езика.
„Избирай“.
Зоуи рязко стана от масата в кухнята си, разтреперана, а Мо изръмжа срещу нещо невидимо до нея.
Четвърта глава
Оказа се по-трудно от очакванията й да убеди Саймън да прекара деня у свой съученик, вместо при нея в „Малки удоволствия“.
Харесвало му да си говори с приятелите й. Искал да играе с Мо. Щял да помага, а не да пречи.
Накрая тя прибягна до най-сполучливия родителски подход. Подкупване. Обеща му да се отбият във видеотеката на връщане и да вземат две игри и филм.
Когато се оказа, че Мо е добре дошъл да се включи в игрите в задния двор с лабрадора на Чък, Саймън бе не просто доволен, а на седмото небе.
Това донякъде разсея чувството за вина, а тревогата даде възможност на Зоуи да провери първата си теория.
Ако в напътствията ставаше въпрос за нейния път, а гората бе някакъв символ, може би всичко бе свързано с живота й във Вали. Пътеките, които я бяха отвели до мястото, което бе превърнала в свой дом.
Бе привлечена от малкия град в долината и още щом бе навлязла в него преди четири години, бе решила да се установи тук.
Трябваше да работи, да се бори и да търпи лишения, за да намери радост и удовлетворение. Сама бе правила избори и бе вземала решения в коя посока да поеме.
Сега си ги припомни, докато караше през познатите квартали. Улиците бяха тихи в неделната утрин. Премина по тях както преди четири години, когато бе търсила дом за себе си и Саймън. Спомни си, че бе тръгнала на тази обиколка, за да усети ритъма на живота, да прецени облика на къщите и темперамента на хората, които вървяха или шофираха по улиците.
Наближаваше краят на пролетта. С възхищение бе разгледала градините и дворовете и бе добила представа за атмосферата на града.
Бе забелязала табела „Продава се“ сред запуснатия двор пред малката кафява къща. Мигновено бе решила, че тя ще бъде нейният дом. Спря до бордюра както тогава, огледа имота си и се опита да си го представи такъв, какъвто бе преди.
От двете му страни имаше малки, но грижливо поддържани къщи. Дърветата хвърляха приятна сянка. Момиченце караше велосипед по тротоара, а в края на улицата тийнейджър миеше колата си и слушаше силна музика.
Спомни си вълнението, което я бе обзело, когато бе записала името и телефонния номер на агенцията за недвижими имоти от табелата.
Бе отишла право там и сега тръгна по същия маршрут. Обявената цена бе твърде висока, но това не я бе обезкуражило. Знаеше, че изглежда смешна с евтините си обувки и дрехи и навярно ще я вземат за откачалка. В говора й се долавяше характерният акцент за Западна Вирджиния.
„Но им дадох да разберат, че не съм откачалка“, помисли си Зоуи.
Паркира както тогава и слезе от колата си.
Беше си уговорила среща за оглед на къщата, за която щеше упорито да се пазари, и бе тръгнала към центъра, за да попита дали салонът за красота търси персонал.
Офисът на агенцията бе затворен в неделя, както и салонът, но тя измина пеша пътя и до тях и видя себе си както се бе чувствала тогава. Изпълнена с безпокойство и вълнение, но прикрити зад маска на хладнокръвие. Бе приела работата, може би твърде прибързано и лесно. Дали това бе още едно от нещата, които бяха писани? Или бе поела по вярната пътека в най-подходящия момент?
„Посветих на този салон повече от три години работа“, помисли си Зоуи, когато застана до витрината с ръце на кръста.
Бе добра в професията си, по-добра от злобната собственичка Карли, което бе част от проблема.
Твърде много клиентки бяха започнали да предпочитат Зоуи и бакшишите й бяха щедри. Това не се харесваше на Карли, неприятно й бе една от подчинените й да я засенчва на собствената й територия. Затова бе започнала да я разиграва. Ту намаляваше работното й време, ту я претоварваше с работа. Мъмреше я, че разговаря с клиентките или твърде много, или недостатъчно. Използваше всички начини да наранява гордостта й и да я кара да се срамува от себе си.
Зоуи бе търпяла това, не се бе съпротивлявала. Дали бе постъпвала правилно? Нуждаеше се от работата, от редовната клиентела, заплатата и бакшишите. Ако се бе защитавала, щеше да бъде уволнена доста по-рано.
Все пак й се струваше унизително, че бе търпяла такова отношение само заради парите.
Не. Дълбоко си пое дъх и потисна гнева и срама. Беше го търпяла заради дома си, сина си и живота си. Не би могла да спечели тази битка. Накрая все пак бе уволнена. Но се бе случило, когато бе настъпил най- подходящият момент да загуби работата си и да се озове на кръстопът.
Нали именно гневът, срамът, чувството на отчаяние и дори паниката, когато за последен път бе излязла от салона на Карли, я бяха тласнали към „Малки удоволствия“? Би ли се захванала със собствен бизнес, ако бе запазила работата си и сигурното месечно възнаграждение, с което покриваше разходите си?
„Не“, призна тя пред себе си.
Отдавна мечтаеше за това, но не би се решила да го осъществи. Не би събрала смелост. Трябваше да остане на улицата, за да бъде готова да поеме по нов път, без да се бои от рисковете.
Обърна се и се загледа в града, който вече познаваше толкова добре, колкото собствения си хол. На две крачки бе супермаркетът, зад ъгъла — пощата, наляво — малкият парк, а надясно — училището на Саймън.
