— Да, исках да науча и да разбера много неща, да добия опит. Трябваше да изляза от Вали, за да опозная организацията изцяло, а не само корените й.
Зоуи го гледаше. Бе облечен небрежно, с измачканата от нейните ръце риза, която бе лежала на пода цяла нощ. Все пак от него струяха сила и увереност, която навярно бе вродена.
— Гордееш се със семейството и корените си.
— Все повече. Наистина сме свършили доста добри неща. Не само в бизнеса, макар и на неговата основа. Дядо ми и баща ми са разработили програми и проекти на различни нива. Исках да се върна тук, където е началото, и да направя нещо сам. Възнамерявам да се отлича, и то с нещо, постигнато във Вали. — Остави чашата си. — Време е да тръгвам. Скоро ли ще излизаш?
— Да. Имам няколко дребни задачи. — Зоуи взе чинията му и я отнесе до мивката, преди той да я изпревари, и се обърна с лице към него. — Ще успееш, Брадли. Ти си от хората, които постигат целите си. Вали има късмет, че се върна.
За миг Брад загуби ума и дума.
— Това е най-милото, което би могла да кажеш за мен. Благодаря.
— Моля. Е, отивай на работа — каза тя и го целуна. — И покажи на какво си способен.
Лесно би свикнал с подобно изпращане сутрин. Прегърна я и отвърна на целувката й с доста по- пламенна. Когато я пусна, погледът й се премрежи. Още нещо, с което би могъл да свикне.
— Благодаря за закуската. Чао.
Зоуи изчака, докато излезе, и въздъхна дълбоко.
— Е, това ще поддържа настроението ми.
Един поглед към часовника в кухнята я накара да побърза да я приведе в ред.
Време бе да се залови със задачите си, или по-скоро — да тръгне по вече избрания път.
Въоръжена е картата и записките си, тя се качи в колата си и пое към своето минало.
Може би част от изпитанието й бе да изясни миналото, за да изгради бъдеще. Или това щеше да й помогне да намери пътя към ключа. И в двата случая нямаше да бъде излишно да посети някогашния си дом.
Неведнъж бе карала по тези пътища, но винаги с неохота и чувство за вина. Този път тръгна с надежда за откритие.
Хълмовете бяха почти сиви по това време на годината, с оголени дървета, които се издигаха към мрачно ноемврийско небе, и нападала по земята шума.
Стигна до тесен, криволичещ път между угар и малки къщи с дворове.
Много пъти бе вървяла пеша по него. Рано сутринта изпускаше училищния автобус, защото не успяваше да свърши всичко у дома навреме. Бе тичала през нивите за по-напряко и все още си спомняше уханието им в началото на лятото, когато бяха зелени.
Понякога се бе измъквала от къщи за тайна среща с Джеймс и ги бе прекосявала с разтуптяно сърце, за да стигне до мястото, където той я чакаше в колата си край пътя.
В тъмнината танцуваха светулки, а високите треви галеха прасците й. Тогава всичко й се струваше възможно, стига да го пожелае силно.
Сега знаеше, че нещата са постижими само ако човек полага усилия и дори тогава често му се изплъзват.
Спря в една отбивка недалеч от онази, в която се бяха срещали, провря се под бодливата тел и тръгна през угарта към горите.
Като дете ги бе смятала за свой дом. Нейните гори, пълни с тишина, тайни и вълшебства. Бе продължила да ги чувства така и когато бе пораснала. Място за разходки, размисли и планове.
Там, върху червено одеяло, постлано върху сухите листа и боровите иглички, вярваше, че е заченала детето, което изцяло бе променило хода на живота й.
Забеляза, че отъпканите пътеки са запазени. Значи все още имаше деца, които играеха, жени, които се разхождаха, и мъже, които ловуваха. Не се бяха променили. Може би смисълът бе точно този — че гората не се променя така бързо като онези, които бродят из нея.
Застана неподвижно за миг и вдъхна от тишината и есенния мирис на влага и гнила шума. Опита се да не мисли и остави инстинктите й да изберат посоката.
Загуба и отчаяние, радост и светлина. Бе познала всичко това тук. Кръв при загубата на невинност? Страх от последиците? Надежда, че любовта ще се окаже достатъчна?
Седна върху повалено дърво и се опита да си представи пътищата в живота си, тръгващи от тук. Ключът я очакваше в края на един от тях.
Чу почукване на кълвач и свиренето на вятъра сред оголените клони. В този миг съзря белия елен, който стоеше и я гледаше с изумруденозелени очи.
— Боже мой.
Зоуи седна на земята и затаи дъх.
Спомни си, че и Малъри, и Дейна бяха видели бял елен. Джордън го бе нарекъл „традиционен елемент при всеки поход“. Но го бяха видели до „Уориърс Пийк“, а не в горите на Западна Вирджиния.
— Това означава, че съм на прав път, трябвало е да дойда тук. Но какво искаш да направя? Имам желание и полагам усилия да помогна.
Еленът извърна глава и се отдалечи по неравната пътека. С треперещи колене, Зоуи се изправи и го последва.
Струваше й се, че някога е сънувала това. Не точно че тръгва по стъпките на бял елен, а магии, чудеса и желание да извърши нещо значимо.
Тук се бе унасяла в блянове да се измъкне от този край, от скуката и отчаянието заради неосъществимата мечта да види снега отвъд тези гори.
Дали това се бе привързала към Джеймс? Дали го бе обичала, или просто бе виждала във връзката си с него бягство?
Изведнъж спря и сложи ръка на сърцето си.
— Не зная — прошепна тя. — Наистина не зная.
Еленът отново я погледна, а след това събра сили, прескочи малкия поток с каменисти брегове и се отдалечи.
Разбрала посланието му, Зоуи пое по лявата пътека, излезе от гората и се озова на посипания с чакъл паркинг за каравани.
Също като гората, и той не се бе променил много. Имаше нови лица и тук-там нови жилища на колела, които никога нямаше да се превърнат в прилични домове.
През прозорците кънтеше звук на телевизори и радиоапарати, зад някой от тях плачеше бебе и тези шумове се смесваха с бръмченето на потегляща кола.
Караваната на майка й бе бледозелена, с бяла метална козирка над страничната врата. Бронята на колата, паркирана до нея, бе изкривена.
Зоуи забеляза, че все още не е свалила мрежата против мухи от лятото. Щеше да проскърца, когато я отвори, и да се чуе отчетливо щракване, щом я пусне. Изкачи се по подредените парчета от бордюр, които майка й използваше за стъпала, и почука.
— Влез, тъкмо разтребвам.
Мрежата проскърца, както бе очаквала, а вътрешната врата леко заяде. Побутна я, остави другата да се затвори след нея и влезе.
Майка й бе в кухнята, където изкарваше прехраната си. Малкият плот до печката бе отрупан с флакони, купи, пластмасова кутия с разноцветни ролки за къдрене и куп хавлиени кърпи с оръфани от многократно пране краища.
Джезвето бе на котлона, а на ръба на пепелник от зелено стъкло димеше цигара.
„Изглежда твърде слаба — бе първата мисъл на Зоуи, — сякаш животът я е изтощил и превърнал в сянка“.
Бе облечена с прилепнали джинси и тясна червена блуза, под която изпъкваха костеливите й рамене. Косите й, боядисвани напоследък в яркочервено, бяха подстригани късо.
Затътри домашните си чехли по пода, докато отиваше да налее кафе. Зоуи знаеше, че ги обува за по-
