— Ще нагледам чилито. След малко ще го сервирам. — Забърза към кухнята. — Брадли.
Брад отвори хладилника и извади бутилка бира.
— Затова ли беше ядосана, когато дойдох да те взема? — попита той. — Начертала си картата, замислила си се и си видяла колко силна е връзката ти с мен?
— Да, отчасти. — Зоуи преплете пръсти, но след миг разпери ръце. — Просто поредният камък, Брадли. Все още не мога да реша дали е предназначен, за да вървя по прокаран път, или да стане част от стените, които ме задушават.
Брад втренчи поглед в нея, разтреперан от ярост.
— Кой те задушава? Нямаш право да ме обвиняваш в нищо подобно, Зоуи.
— Не говоря за теб. Не е свързано с теб, а със самата мен. Мислите, чувствата и постъпките ми. Нямам вина, ако това, че се питам дали е стена, или път, те вбесява.
— Стена или път — повтори той и отпи глътка бира. — Господи, всъщност те разбирам. Но не ми става по-леко.
— Кара ме да се чувствам тласкана от някаква сила, а обезумявам от гняв при мисълта, че нещо предопределя посоката, в която поемам. Вината не е твоя, а ми се струва, че не е и моя. Не обичам да си имам работа с нещо, което не е резултат от собствените ми решения и постъпки.
— Онзи негодник е направил голяма глупост, като те е изоставил.
Зоуи въздъхна.
— Не ме изостави. Просто не ме подкрепи. Отдавна съм престанала да се ядосвам за това. — Застана до печката и повдигна капака на тенджерата. — Случи се и нещо друго. Ще сервирам вечерята и ще разкажа на всички.
— Зоуи. — Брад докосна рамото й и отвори шкафа, за да извади чинии. — Една стена винаги може да бъде разрушена и с камъните от нея да прокараш път.
Вечеряха в кухнята, защото обстановката в трапезарията все още не отговаряше на изискванията на Малъри. Докато хапваха чили и топъл хляб и пиеха бира.
Зоуи разказа за виденията, които й се бяха явили в огледалото в банята и върху запотения капак на печката.
— Първия път си помислих, че имам халюцинации. Беше толкова странно и изчезна за секунди. Но днес… наистина я видях — уверено каза Зоуи. — Там, където би трябвало да видя своето отражение.
— Ако Кейн изпробва нова тактика — започна Дейна, — не схващам замисъла му.
— Не беше дело на Кейн. — Зоуи се намръщи над чинията си. — Не зная как да обясня защо съм сигурна в това, освен като кажа, че чувството не беше същото, както, когато те докосва той. — Вдигна очи и срещна погледа на Дейна, а после и на Малъри за потвърждение.
— Може би не докато се случва, но после разбираш. Не идваше от него. Усетих топлота — продължи тя. — И двата пъти.
— Може би Роуина и Пит си позволяват още волности. — Флин загреба лъжица чили. — Казаха, че Кейн е нарушил правилата с Дейна и Джордън и отвърнаха със същото.
— Може да им струва скъпо — добави Джордън.
— Така е. Възможно е да са решили, че вече няма какво да губят, и сега да отвръщат на всяка негова атака.
— Не виждам смисъл — възрази Брадли. — Ако ще прекрачват границата още в началото на изпитанието на Зоуи, защо не направят нещо солидно и осезаемо? Защо посланието е толкова загадъчно?
— Не мисля, че е било и от тях. — Зоуи раздвижи лъжицата в чинията си. — Беше от нея.
— От Кайна? — извика Малъри с удивление и се, облегна назад. — Но как? Те са безсилни.
— Може би. Не знаем какво представлява това състояние, но да кажем, че момичетата са безсилни. Не и родителите им. Опитах се да си представя, че някой държи Саймън в плен. Бих полудяла и бих прибягнала до всякакви средства, за да го освободя.
— Изминали са три хиляди години — изтъкна Флин.
— Защо са чакали досега?
— Зная. — Зоуи отчупи хляб. — Но този път за тях е различно, както каза Роуина. Може би не са били способни, прели Кейн да промени нещата, като пролее кръвта на смъртни.
— Продължавай — подкани я Джордън, когато замълча. — Сподели всичко докрай.
— Щом Кейн променя същността на магията, като нарушава правилата, и черупката се пропуква, нима любящите родители не биха изпратили лъч светлина през пролуката? Искали са да я видя. Не само на картината, а лично.
— Да я видиш в себе си — довърши Брад. — Да погледнеш в огледалото и да зърнеш нея.
— Да. — Зоуи въздъхна с облекчение. — Така ми се струва. Сякаш искаха тя да ми каже нещо. Не може просто да извика, „Хей, Зоуи, ключът е под саксията с мушкато на терасата“, но като че ли се опитваше да ми покаже нещо, което трябва да направя, или накъде да тръгна, за да го открия.
— С какво беше облечена?
— За бога, Хоук.
Дейна смушка Джордън.
— Не, сериозно. Не бива да пропускаме никоя подробност. Със същите дрехи както на картините ли беше?
— А, разбирам. — Зоуи присви устни. — Не. Беше с къса рокля, тъмнозелена. — Затвори очи, за да си спомни образа. — И ботуши. Кафяви, високи до коляното. Носеше медальона, подарък от баща й, какъвто според легендата е получила всяка от дъщерите. Имаше златна диадема с ромбоиден камък в средата, тъмнозелен като роклята й. И меч на хълбока. О! — Широко отвори очи. — Бе метнала на рамо от онези… — Посочи към плещите си. — Калъфи за стрели. И лък.
— Дамата е отивала на лов — заключи Джордън.
— Навлезе в гората — продължи Зоуи. — Пое по една пътека. Ловуването е като труден поход.
— Може би гората от напътствията трябва да се възприема по-буквално. — Дейна се замисли, докато се хранеше. — Ще потърся думата „гора“ в заглавия на книги и картини, както и материали за горите около Вали. Може да изникне нещо.
— Ако опишеш пейзажа, мога да го скицирам — предложи Малъри. — Ще помогне на всички ни да го видим, както си го видяла ти.
— Добре. — Зоуи решително кимна. — Най-сетне нещо положително. Досега ми се струваше, че времето просто изтича, без да постигам никакъв напредък. Тя имаше толкова тъжни и съсредоточени очи. Не зная как ще продължа да живея, ако не успея да й помогна.
Докато Брад караше към дома й, Зоуи се взираше в нарастващата луна, потънала в размисъл. Струваше й се, че вижда как става все по-едра и ярка, а времето й — все по-кратко.
— Никога преди не съм обръщал внимание на фазите на луната. Просто поглеждах нагоре и я виждах — кръгла, половинка или тънък сърп. Не забелязвах дали нараства или намалява. А отсега нататък винаги ще зная в кой етап от цикъла си е, без дори да поглеждам небето.
— Остават ми по-малко от три седмици.
— Имаш карта и видения. Не можеш да подредиш един пъзел, без да разполагаш с парчетата. Ще ги събереш.
— Надявам се. Полезно беше да поговорим, но сега всичко се върти в главата ми и не мога да отсея най-важното. Не умея да откривам отговори в думите като Дейна или в образите като Малъри. Трябва да усетя нещо в ръцете си, за да мога да работя върху него. Но все още не съм се добрала до нищо. Отчайващо е.
— Понякога трябва да се отдалечиш от парчетата, а после да се върнеш, да ги заобиколиш и да ги разгледаш от различни ъгли. — Брад спря на алеята й. — Ще остана тук тази нощ.
— Какво?
— Няма да стоиш сама, дори без Саймън в къщата, в случай че стане нещо. — Слезе и взе тенджерата й от задната седалка. — Ще спя на дивана.
