случи и да се уверя, че сте добре.
— Не ние сме се разхождали сами в гората и сме се били с чудовища.
— Хм.
Зоуи търпеливо понесе паренето от дезинфекциращия препарат. Бе шофирала обратно до Вали в мъгла, която я бе държала във вцепенение. Едва когато бе влязла в „Малки удоволствия“, бе започнала да трепери.
Трябваше да вземе горещ душ. Нуждата да се почувства чиста бе толкова силна, че бе помолила приятелките си да влязат при нея в банята, за да им разкаже, докато се къпе.
Сега седеше на една табуретка само по бельо и Малъри почистваше раните й, а Дейна бе отскочила да й донесе чисти дрехи. Струваше й се, че сънува.
— Дори не се осмели да се бие като мъж. Страхливец. Мисля, че му дадох да разбере.
— Сигурно. — Обзета от умиление, Малъри потърка чело във върха на главата й. — За бога, Зоуи, можеше да те убие.
— Опита се и трябва да ти кажа, че здравата ме ядоса. Не беше шега работа. — Зоуи хвана ръката й. — Беше ужасно. Обзе ме първичен порив да го убия. Когато грабнах онзи клон, бях готова да го очистя. Никога не съм се чувствала така.
— Обърни се. Имаш рани и по гърба. Едната минава точно покрай феята ти.
— Днес ми помогна добрата фея. — Зоуи отново усети парене и потръпна. — Еленът, Мал. Той ме спаси. Ако не го беше нападнал с рога, не зная какво щеше да стане. Пострада, потече кръв. Раната му беше много по-дълбока от моите. Дано оздравее. — Засмя се. — Исках да попия кръвта с кърпички. Какво ще кажеш за идеята?
— Явно не му е допаднала. — Малъри се отдръпна и погледна драскотините на приятелката си. — Готово. Това е всичко, което мога да направя.
— Нали лицето ми не изглежда зле? — Зоуи плахо стана и се обърна към огледалото над мивката. — Няма да ми останат белези. Сигурно се съвземам, щом вече се тревожа за външността си.
— Изглеждаш чудесно.
— Е, малко червило и руж ще помогнат. — Срещна погледа на Малъри в огледалото. — Не успя да ме победи.
— Разбира се.
— Стигнах донякъде. Не съм сигурна докъде, но направих крачка напред и го накарах да се разтревожи. — Завъртя се. — Няма да загубя. Каквото ще да става.
Във високата кула на „Уориърс Пийк“ Роуина забъркваше лечебен еликсир в сребърна чаша. Въпреки че съзнанието й бе изпълнено с грижи, ръцете й действаха уверено.
— Бих предпочел уиски.
— После ще пийнеш. — Хвърли поглед към Пит, който стоеше до прозореца и намръщено се взираше навън. Бе гол до кръста и на гърба му имаше няколко дълбоки рани. — Когато изпиеш еликсира, трябва да извлека отровата. В близките дни ще те боли.
— Него също. Загуби повече кръв от мен. Тя не искаше да бяга. Остана и се бори.
— Благодаря на съдбата. — Роуина се приближи и му подаде чашата. — Не се мръщи. Изпий го, Пит, всичкия, и ще ти дам не само уиски, а и ябълков пай за десерт.
Не можеше да устои на ябълков пай, както и на погледа на любимата си. Взе чашата и погълна съдържанието й на един дъх.
— По дяволите, Роуина, не можа ли да го направиш още по-отвратителен?
— Седни сега. — Тя разтвори шепата си и върху ръката й се появи стъклена чаша. — Пийни уиски.
Пит отпи глътка, но остана прав.
— Играта загрубява още повече. Кейн вече знае, че няма да стоим със скръстени ръце, за да спазваме законите, които той неведнъж наруши.
— И той рискува всичко. Уповава се на силата, която е събрал, и на онези, които е подмамил. Ако магията бъде развалена, Пит, ако го победим, няма да остане безнаказан. Трябва да вярваме, че в нашия свят все още има справедливост.
— Ще се борим.
Тя кимна.
— И ние направихме избора си. Какво ни очаква, ако заради него останем тук завинаги? Ако този избор означава никога да не се завърнем у дома?
— Ще живеем. — Пит отново се загледа през прозореца. — Какво друго?
— Какво друго? — повтори тя и сложи ръка на раната му, за да облекчи паренето.
Единадесета глава
Брад трябваше да запази спокойствие, да се овладее, за да не нахълта гневно в къщата на Зоуи и да не започне да крещи наставления. Така постъпваше баща му.
Знаеше, че постига въздействие, но колкото и да уважаваше баща си, не желаеше да прилича на него.
В момента искаше единствено да се увери, че Зоуи е добре и че нищо не я застрашава.
Трябваше да помисли и за Саймън. Напомни си това, когато спря на алеята. Не можеше да връхлети вътре и в присъствието на момчето да й се развика колко безразсъдно е постъпила, като е тръгнала сама и се е изложила на опасност. Не биваше да плаши едно дете, давайки воля на гнева и уплахата си.
Щеше да изчака, докато Саймън си легне, и тогава да я нахока.
Миг преди да почука на вратата, вътре отекна лай. Едно не можеше да се отрече за Мо. Винаги известяваше навреме за пристигането на гост. Прозвучаха виковете и смехът на момчето и скоро вратата се отвори.
— Трябваше да попиташ кой е — напомни му той.
Саймън завъртя очи, когато Мо се втурна да поздрави госта.
— Погледнах през прозореца и видях колата ти. Зная урока си. Играя на бейзбол, началото на седмо ниво. — Хвана го за ръка и го задърпа към хола. — Можеш да поемеш другия отбор. Водя само с две точки.
— Добре, включи ме, когато резултатът стане равен. Слушай, трябва да поговоря с майка ти.
— В стаята си е, шие нещо. Хайде, остават само две минути, преди да обяви край на играта и да ме изпрати под душовете.
„Това хлапе е истинско съкровище — помисли си Брад.
— Има очи, които биха накарали човек да му даде всичко на света“.
— Наистина трябва да поговоря с майка ти, защо не заплануваме бейзболна среща за по-късно през седмицата? Ще те разбия, приятел.
— Сигурно. — Навярно му хрумна да възрази, но знаеше интереса си. Ако Брад отвлечеше вниманието на майка му, тя щеше да забрави да погледне часовника.
— Цели девет ининга? Обещаваш ли?
— Дадено.
Саймън се усмихна дяволито.
— Може ли да поиграем у вас на големия телевизор?
— Ще видя какво мога да направя.
Когато зазвучаха възгласите на виртуалните запалянковци, Брад се отправи към стаята на Зоуи. Преди да стигне до вратата, чу музика. Беше я пуснала тихо и се чуваше нейният глас, който по-скоро тананикаше, отколкото пееше заедно със Сара Маклаклън. След миг гласовете бяха заглушени от равномерно тракане на шевна машина.
Беше я сложила на маса до страничния прозорец. Боядисаната кутийка и снимките в рамки, които той помнеше, бяха преместени, за да има място за машината и плата, който му се стори дълъг километри.
Обстановката издаваше, че обитателката на стаята е жена с вкус. Не бе луксозна и изискана, но от всичко струеше женственост. Имаше купички с ароматни сухи листа и възглавнички с дантели, а леглото с
