пъстър юрган бе с железни табли, боядисани в цвят металик.
Бе сложила в рамки стари реклами от списания на пудра, парфюми, продукти за коса и мода и ги бе окачила на серии по стените като в странна носталгична галерия.
Боравеше с машината като опитна шивачка и потрепваше с крак в такта на музиката, която звучеше от радиото до леглото й.
Брад изчака, докато тя спря да шие и обърна плата.
— Зоуи?
— Мм? — Раздвижи се на стола и нехайно хвърли поглед към него, сякаш съзнанието й бе твърде заето, за да му обърне внимание. — О, Брадли, не знаех, че си тук. Не те чух… — Погледна часовника. — Исках да ушия тези калъфи, преди да стане време Саймън да си ляга. Но няма да успея.
— Калъфи? — Това отклони мислите му. — Шиеш калъфи?
— Какво чудно има? — раздразнително попита Зоуи, докато наместваше материала. — За дивана в салона. Искам да изглежда весело и мисля, че този плат на големи хортензии е подходящ. Цветовете са въздействащи. Няма нищо лошо в това да ги изработя сама.
— Нямам предвид нищо подобно. Просто ти се възхищавам, защото не познавам друг човек, който умее да шие толкова добре.
Тя изправи гръб, макар да знаеше, че е глупаво.
— Предполагам, че повечето жени, които познаваш, си имат шивачки и не е нужно да знаят как се вдява игла.
Брад се приближи, повдигна единия край на плата и подозрително я изгледа.
— Ако си твърдо решена да тълкуваш погрешно всичко, което кажа, ще се скараме за нещо друго, вместо за това, заради което дойдох да те смъмря.
— Не искам да се карам с теб за нищо. Бързам да свърша.
— Ще се наложи да ми отделиш време. Имам…
Замълча и се намръщи, когато часовникът на радиото запиука.
— Нямам никакво време — сопна се тя и стана да изключи будилника. — Нагласих го да звънне, за да ме подсети, че Саймън трябва да бъде изкъпан. В най-добрия случай тази дейност отнема половин час, ако той не се противи. Освен това днес е понеделник, а всеки понеделник четем заедно половин час, преди да заспи. После ще шия още час и…
— Ясно. — Брад разбираше, когато една жена се опитва да го разкара. — Аз ще се заема с къпането на Саймън и четенето.
— Ти… какво?
— Не разбирам от шиене, но зная как се къпят деца и мога да чета.
Бе толкова объркана, че не успя да състави смислено изречение.
— Но… не си… — Замълча и положи усилие да събере мислите си. — Не си дошъл, за да се грижиш за Саймън.
— Не, дойдох да ти се скарам. Явно си се досетила и затова си толкова раздразнителна. Но ще оставя това за по-късно. Можеш да довършиш калъфите, а ние със Саймън ще се справим с къпането и лягането — каза той, преди да излезе от стаята. — Ще се караме, когато и двамата свършим работата си.
— Няма да…
Но Брад вече бе излязъл и викаше сина й.
Трудно бе да спори с мъж, който толкова добре я разбираше. Понечи да тръгне след него, но се спря. Саймън вече отправяше баналната молба за „още пет минути“.
На устните й заигра самодоволна майчинска усмивка.
„Нека види какъв кошмар е да убеждава едно девет — годишно момче, че трябва да се измие и да си легне“.
Скоро Брад щеше да вдигне ръце в знак на поражение.
Това означаваше, че ще се чувства твърде засрамен, за да й чете лекции за самотната й разходка сутринта.
„Имах право“, напомни си тя.
Дори се бе почувствала длъжна да я предприеме, но нямаше нито време, нито желание да се впуска в спор тази вечер.
Саймън щеше да го изнерви и той щеше да си тръгне и да я остави да довърши работата си на спокойствие и да изгради стратегия за следващите няколко дни.
Докато двамата спореха, щеше да измине още някой тегел.
Заслуша се в странната хармония на гласовете им и нагласи плата. Скоро един от тях щеше да я повика на помощ. Чу истеричния смях на Саймън и с усмивка на злорадство се залови за работа, защото знаеше, че времето й е ограничено.
Загубила представа колко е часът, не усети как къщата стана съвсем тиха. Нямаше нито гласове, нито кучешки лай. Уплашено стана от машината и забърза по коридора към банята. Видя следи от ожесточена мокра битка. По пода се въргаляха влажни кърпи, във ваната имаше пяна, която издаваше, че Саймън е успял да наложи волята си за мехурчета, за армия от пластмасови колички и войници върху водната повърхност около себе си.
Сакото на Брадли бе окачено на закачалката от вътрешната страна на вратата. Вяло го свали и приглади с ръка гънката, образувана от куката на яката. Забеляза етикета на „Армани“. За първи път в банята й висяха маркови дрехи.
Взе го със себе си и се отправи към стаята на Саймън. Чу сина си да чете. Гласът му звучеше провлачено, както винаги, когато бе сънен.
Безшумно надникна през вратата и остана неподвижна, загледана в тях, притискайки сакото към гърдите си.
Саймън лежеше на горното легло с пижама с картинки на Хари Потър и лъскави от шампоана коси.
Мо се бе изтегнал отдолу с глава на възглавницата и вече хъркаше.
А мъжът, чието сако държеше, бе седнал горе до момчето, опрял гръб на стената и се взираше в книжката заедно с него.
Синът й бе облегнал глава на рамото му, докато четеше на глас „Капитанът по гащи“.
Сърцето й се разтуптя. Не се опита да го овладее. В този миг цялото й същество се изпълни с обич и към двамата.
Каквото и да се случеше утре, тя щеше да запази тази картина о съзнанието си, както и Саймън. Почувства се толкова задължена на Брадли Вейн, че едва ли някога щеше да може да му се отплати.
За да не ги смущава, преди да усетят присъствието й, тихо се оттегли към кухнята. Сложи кафе и извади сладки. Щом щяха да се карат, нека поне го правят като цивилизовани хора. Когато остане сама, щеше да се опита отново да помисли трезво и да реши какво би станало, ако истински обикне Брадли.
Ослушваше се за стъпките му, докато най-сетне ги чу в коридора. За да не се чуди какво да прави с ръцете си, взе кафеварката и когато той влезе, вече наливаше кафето.
— Трудно ли се справи с него?
— Не особено. Приключи ли с шиенето?
— Почти.
Обърна се, за да му подаде чашата, и сърцето й отново подскочи. Беше бос, с навити до лактите ръкави на красивата синя риза. Подгъвът на крачолите му бе мокър.
— Зная, че си ми сърдит и смяташ, че имаш основание. Възнамерявах да отвърна на укорите ти, като кажа, че животът си е мой, и изтъкна, че съм дала обещание. — Прокара ръце по раменете на сакото, което бе закачила на облегалката на един стол. — Поразмишлявах известно време и бях намислила какво да кажа, но сега просто нямам желание да го изрека. Затова ми се иска да не беше толкова ядосан.
— На мен също. — Брад хвърли поглед към масата. — Е, ще седнем ли да поспорим, докато пием кафе и хапваме сладки?
— Не мога да споря с теб, Брадли, след като накара сина ми да си легне по такъв начин. — Емоциите я завладяха. — Но ще те изслушам, докато ми се караш.
— Значи можеш и да се биеш. — Седна и изчака тя да се настани срещу него. — Дай да видя ръцете ти.
