Зоуи повдигна ръкавите на памучния си пуловер и показа раните си. Последва мълчание и тя ги закри.
— Само драскотини — каза припряно. — Пострадвала съм и по-сериозно при работа в градината си.
Замълча, щом зърна хладния блясък в очите му, втренчени в лицето й.
— Би могло да се случи нещо далеч по-лошо. Била си сама, за бога. Какво те накара да шофираш до Западна Вирджиния и да вървиш през гората сама?
— Отраснала съм там, Брадли. Прекарах детството си сред онези гори. Отвъд границата на Пенсилвания не започва дива пустош. — За да бъде заета с нещо, тя запали трицветната свещ с аромат на боровинки, която бе направила за украса на масата в кухнята. — Майка ми живее в каравана край тях. Най-вероятно там съм заченала Саймън.
— Ако си искала да посетиш местата, където си играла като дете, добре. Но обстоятелствата не са нормални. Тази сутрин не ми каза, че имаш намерение да ходиш там.
— Зная. Ако ти бях казала, щеше да настояваш да дойдеш с мен, а държах да отида сама. Съжалявам, ако това засяга чувствата ти.
Брад потисна негодуванието си, въпреки че изгаряше гърлото му.
— Не си казала и на Дейна или Малъри. Тръгнала си, без да предупредиш никого, и си била нападната.
— Не се сетих. Явно си убеден, че имаш право да ми се сърдиш — отбеляза Зоуи, кимайки. — Сключих договор. Дадох думата си и се опитвам да удържа на обещанието. Сигурна съм, че и ти би постъпил така. Връщането там беше част от изпитанието ми. Мисля, че е трябвало да отида. Било е писано.
— Сама?
— Да. Имам достойнство и изпитвам известен срам. Никой не може да ме упрекне за тези чувства, Брадли.
— Нима мислиш, че бих могла да те заведа в онази очукана каравана, облечен с костюм на „Армани“?
— Не с честно, Зоуи.
— Така е, не с честно, но е самата истина. Майка ми вече твърди, че съм започнала да се мисля за голяма работа. Ако бях отишла там с теб… Погледни се. — Махна с ръка и едва не избухна в смях, когато на лицето му се изписа гняв. — Личи си, че си богато момче, Брадли, със или без това италианско сако.
— Господи.
Брад не можа да каже нищо друго.
— Няма начин да го прикриеш, а и защо да се опитваш? Отива ти, но тя не би одобрила, а трябваше да я видя и да поговоря с нея. Имаше неща, които не можех да й кажа в твое присъствие. Или пред Малъри и Дейна. Трябваше да отида сама, заради ключа. Моя задача е да го открия.
— А ако не се бе отървала само с няколко леки рани?
— Оцелях. Не твърдя, че не съм се страхувала. Никога не съм била толкова изплашена. — Инстинктивно потърка ръце, сякаш й е студено. — Беше нападение от засада, почти като в психотрилър и затова ми се стори толкова страшно. — Мислено се върна там. — Загубих се в гората. Усещах, че някой ме преследва, и знаех, че не е човек. Но се борих. Така трябваше да постъпя. Нараних го по-сериозно, отколкото той мен.
— Пребила си го с кол.
— Беше голям клон. — Зоуи начупи устни, когато долови раздразнението му. — Ето толкова дебел — показа тя с ръце. — Въпреки че бях изплашена и заслепена от гняв, успях да му нанеса няколко удара. Не зная как биха се развили нещата, ако не беше еленът, разбира се. Но той беше там, както и Кейн, което ме кара да мисля, че е трябвало да отида.
— Не тръгвай отново сама, Зоуи. Моля те. Тази вечер дойдох, твърдо решен да ти забраня. Но просто те моля.
Тя взе сладка, разчупи я и му подаде половината.
— Мисля утре да отскоча до Моргантаун, до квартирата си, до работното си място и болницата, в която родих Саймън. За да видя дали това е следващата спирка по пътя ми. Ако потегля рано сутринта, ще успея да се върна до два-три следобед и да свърша нещо в салона. Можеш да дойдеш с мен.
Той извади мобилния си телефон и набра номер.
— Дина, обажда се Брад. Извинявай, че те безпокоя у дома. Искам да промениш графика ми за утре. — Изчака няколко мига. — Да, зная. Ще можеш да я отложиш, нали? Трябва да разреша един личен проблем и ще бъда зает почти през целия ден. Ще дойда най-рано в три. Добре. Благодаря. Довиждане. — Изключи телефона и го прибра. — В колко часа искаш да тръгнем?
„О, да, наистина си изключителен“.
— Около осем без петнадесет, веднага щом Саймън отиде на училище.
— Добре. — Брад захапа сладката. — Сигурно искаш да довършиш шиенето.
— Мога да си позволя кратка почивка. Искаш ли да поседнем на дивана и да се преструваме, че гледаме телевизия?
Погали я по бузата.
— Разбира се.
На следващия ден следобед Зоуи внесе в „Малки удоволствия“ голям кашон. Стовари го до вратата и се огледа.
Малъри и Дейна бяха свършили доста работа в нейно отсъствие. Бяха окачили на стените картини и текстилно пано. Масичката, която тя бе купила от битпазар и бе обновила, стоеше до стената вляво, украсена с една от нейните свещи, ръчно изработена от стъкло висока тежест за книги и три книги на рекламни поставки.
Някой бе сложил нов абажур и красива пътека с шарки на макове.
Обзе я задоволство и чувство за вина. Докато търсеше приятелките си, запретна ръкави, готова за работа.
Не ги намери в галерията на Малъри, но зяпана от удивление, докато крачеше из нея. Бяха изминали само два дни, откакто за последен път бе разгледала главния етаж. Струваше й се невъзможно за толкова кратко време да е свършено толкова много.
Картини, графики, скулптури и репродукции в рамки красяха стените. Във висока тясна витрина бяха подредени серии статуетки от стъкло и цветна керамика. Вместо обикновена маса за преговори с клиенти, Малъри бе избрала бюро антика за най-голямата зала. Бе сложила маса във втората, която щеше да използва за опаковане на произведения като подаръци.
Все още имаше неотворени кашони с доставки, но бе очевидно към какво се стреми Малъри. Зоуи се усмихна, когато видя вече инсталираната коледна елха, украсена с играчки, които бяха малки произведения на изкуството.
Обиколи галерията, премина през кухнята и навлезе в помещенията на Дейна. Почти всички етажерки вече бяха пълни с книги. Чашите и кутиите с чай и кафе стояха върху старинен скрин. Съжали, че не бе тук, за да помогне на приятелките си и да сподели радостта им, докато бяха подреждали всичко това.
Изведнъж чу пода на горния етаж да проскърцва и се втурна по стълбите.
— Къде сте? Не мога да повярвам какво сте направили, докато аз…
Сякаш онемя, щом влезе в салона си.
— Нямахме търпение. — Дейна плъзна ръка по бузата й и потупа стола, който двете с Малъри току-що бяха сглобили. — Искахме да са готови, когато пристигнеш. Почти успяхме.
Зоуи бавно пристъпи навътре и докосна меката кожена тапицерия на един от четирите стола във фризьорския си салон.
— Няма проблем с вдигането и спускането. Виж. — Малъри завърта ръчката на хромовата стойка и повдигна седалката по-високо. — Забавно е.
— Хей. — Дейна седна и се завъртя на стола. — Ето какво се казва забавление.
— Докарали са ги — едва успя да промълви Зоуи.
— Не само тях, погледни тук. — Малъри посочи към трите лъскави мивки. — Инсталираха ги тази
