сутрин. — Придърпа я към тях, докато все още смаяно примигваше, и развъртя крановете. — Виждаш ли? И те работят. Вече имаш готов салон за красота.
— Не мога да повярвам.
Зоуи седна на пода, закри лицето си с ръце и заплака.
— О, скъпа.
Малъри бързо развърза кърпата от главата си и й я подаде.
— Имам мивки. И столове. — Зоуи попи сълзите си с пъстрото парче памучен плат. — А твоята галерия е пълна с картини, статуи и резбовани кутийки. Дейна е получила книги. Преди три месеца работех срещу мизерно възнаграждение за жена, която дори не ме харесваше. А сега имам собствен салон. Вие сте сглобили столовете ми.
— Ти направи масичката за преддверието като нова — изтъкна Малъри.
— И намери етажерката от ковано желязо за кухнята. Сложи нови лампи навсякъде и смени плочките в баните. — Дейна се наведе и я потупа по главата. — Направихме го заедно, Зоуи.
— Зная, зная, прави сте. — Зоуи изтри последните сълзи. — Прекрасно е. Всичко. Харесва ми. Обичам ви. Добре съм. — Подсмръкна, а след това въздъхна дълбоко. — Господи, иска ми се да сложа шампоан на нечия коса. — Засмя се и скочи на крака. — Коя от вас желае да бъде първа? — Чу вик от долния етаж и рязко вдигна глава. — По дяволите. Забравих. Момчето от битпазара е докарало дивана ми. Платих му трийсет долара. Трябва да му помогна да го качи.
Когато тя хукна надолу, Малъри се обърна към Дейна.
— Много е неспокойна.
— Така е. Не предполагахме на какво напрежение ще бъде подложена последната от нас. Освен това тук почти всичко е готово. — Дейна разпери ръце. — Сигурно й се струва, че ще се пръсне от емоции.
— Затова трябва да бъдем до нея.
Слязоха да помогнат за дивана. Когато най-сетне бе сложен на предвиденото място, Малъри се отдръпна храчка назад и го огледа.
— Е, изглежда удобен. Дълъг е и… — Трудно й бе да намери друга добра дума за невзрачната кафява мебел — има хубава висока облегалка.
— Не смееш да го наречеш грозен — отбеляза Зоуи. — Но само почакайте. — Понечи да отвори кашона, който бе донесла горе, но спря. — Слезте и изчакайте. Ще ви повикам, когато съм готова.
— Готова с какво? — Дейна леко ритна дивана. — Каниш се да го изгориш?
— Вървете. Дайте ми десет минути.
— Едва ли ще бъдат достатъчни — предупреди я Малъри.
Веднага щом остана сама, Зоуи започна да действа. Това, което умееше най-добре, бе да прави от нищо нещо.
Когато диванът бе преобразен, застана на крачка от него с ръце на кръста.
Отново бе успяла. Пристъпи към стълбите и повика приятелките си.
— Елате и ми кажете какво мислите. Бъдете искрени.
— Нима идеята да го изгориш не беше достатъчно искрена? — попита Дейна. — Ние с Мал можем да ти помогнем, ако нямаш време. Не трябва ли да вземеш Саймън от училище?
— Не. Ще ви обясня по-късно.
Хвана ги за ръце и ги накара да побързат.
— Господи, Зоуи, прекрасно е.
Малъри огледа дивана с възхищение. Невзрачната кафява тапицерия бе покрита с нежносин калъф на тъмнорозови хортензии. Върху него имаше пухкави възглавнички, а на страничните облегалки бяха вързани ярки панделки.
— Направила си истинско чудо — възкликна Дейна.
— Искам да сложа и няколко табуретки с калъфи от съшия плат или в подходящ цвят. Ще донеса сгъваеми столове и ще ушия възглавнички за тях с панделки за връзване.
— Има ли нещо, което да не умееш? — попита Дейна.
— Изглежда страхотно, Зоуи. Е, ще седнеш ли да ни разкажеш какво стана днес?
— Първо седнете вие. Искам да видя как изглежда диванът с хора. — Огледа го от всички страни. — Точно както си го представях. Понякога всичко ми се струва толкова съвършено, че се питам дали е истина. Започвам да се боя да не се проваля с ключа. Зная колко глупаво звучи.
— Не е така — каза Дейна и се настани удобно. — Аз също започвам да се тревожа, когато всичко върви прекалено гладко.
— Надявах се да почувствам нещо, когато се върна в Моргантаун. Отскочих до апартамента си и до салона, където работех. До студиото за татуировки. Дори посетих магазина на „Хоуммейкърс“, но не беше като вчера. Нямах чувството, че е трябвало да отида на всяка цена. — Седна на пода пред дивана. — Не беше напразно, припомних си доста неща. Не можах да пусна корени там, въпреки че останах шест години. Сега осъзнавам, че е било преход, не е било писано да се установя. Работех и живеех в онзи град, но съзнанието ми гледаше напред. Към Вали, предполагам — тихо промълви тя. — Където щяхме да дойдем, когато ни се удаде възможност. Саймън се роди там и това е най-важният момент в живота ми. Но нищо друго, което ми се е случило не ми се струва важно. Гледам на Моргантаун само като на място, където… успях да въведа ред в живота си.
— Тогава значи това е важното откритие, което си направила днес — каза Малъри. — Ключът не е там. Ако не беше отделила време да отидеш, нямаше да го разбереш.
— Но все още не зная къде да го търся. — Отчаяно удари с юмрук по коляното си. — Имам чувството, че това, което трябва да видя, ми убягва на косъм и се безпокоя, че никога няма да го зърна, защото не мога да погледна точно във вярната посока.
— И ние губехме надежда на моменти — напомни й Дейна. — И ние неведнъж се отклонявахме от верния път.
— Права си. Просто тук се случват толкова много неща, че онова, което е било преди, ми се струва незначително. Градът, начинът, по който се чувствам в него я с вас. Струва ми се твърде много. Питам се как да изкова този ключ от въздуха, а в следващия миг съм убедена, че мога да го направя. Зная, че трябва само да погледна във вярната посока.
— Върна се там, откъдето си тръгнала — изтъкна Малъри. — А днес посети мястото, на което си очаквала момента да продължиш напред. Нима това не е начин да опишеш живота си, преди да дойдеш във Вали?
— Предполагам, че е така.
— Може би трябва да се огледаш около себе си тук, където си сега.
— Имаш предвид точно тук? Мислиш ли, че може да е в тази сграда?
— Или в нея, или на друго място, важно за теб. На това място ще настъпи твоят миг на прозрение и ще стигнеш до решението.
— Добре. — Зоуи замислено кимна. — Ще опитам да се съсредоточа върху това за известно време. Ще поработя тук, докато Саймън е с Брад.
— Саймън е с Брад? — повтори Дейна като ехо.
— Какво странно има? — Зоуи я погледна озадачено. — Когато се върнахме в града, исках да го доведа. Не знаех как ще успея едновременно да го наглеждам и да работя и Брад предложи да го вземе със себе си. Казах, че няма нужда, но той настоя. Ще го заведе в „Хоуммейкърс“ за малко, а после ще отидат у тях. Уговорили са се да поиграят виртуален бейзбол. Е, да свършим каквото има за вършене. Ще го доведе у дома около осем. А, и няма да мисля какво да сготвя за вечеря — добави тя. — Ще поръчат пица.
— Това проблем ли е? — попита Малъри.
— Не. Саймън е доволен, а и аз нямам нищо против малко спокойствие. Просто не искам да свикна да разчитам на някого. Ще си навлека само неприятности. Не искам да ставам зависима от него. Не искам да се влюбвам в него, а изглежда, не мога да го предотвратя. — Въздъхна и отпусна глава върху коляното на Малъри. — Какво да правя?
Малъри погали косите й.
— Продължавай напред.
