Дванадесета глава
Зоуи остана в салона си, след като приятелките й си тръгнаха. Искаше да усети атмосферата на къщата, както в гората предишния ден. С какво я бе привлякла сградата?
Тя я бе открила и бе започнала да прави изчисления, макар и да не бе напълно убедена, че идеите й са осъществими.
Все пак, въпреки съмненията и колебанията, бе превърнала фантазиите си в ясни планове и мечтите й бяха станали реалност.
Първа бе влязла в тази къща и бе започнала да умува какво може да се направи и как. Първа я бе почувствала като своя.
Прокара пръсти по стената и си спомни как бе стояла точно тук, на горния етаж, докато агентът на недвижими имоти говореше за потенциалната и пазарната й стойност и лихвения процент и я убеждаваше, че това е идеалното място да изгради бъдещето си. Тогава стените имаха невзрачен бежов цвят, мазилката се ронеше, а прозорците бяха замърсени, но си бе представила как би могло да изглежда всичко, ако се осмелеше да поеме риск.
Нима това не бе миг на прозрение?
Къщата бе още нещо, което я свързваше с Малъри и Дейна, освен изпитанието. Докато търсеше своя ключ, всяка от тях намираше отговори за миналото и бъдещето си.
Кейн бе дошъл тук, за да изкушава и заплашва двете й приятелки. Дали щеше да изкуши и сплаши и нея? Страхът от него не я напускаше.
Застана над стълбището и погледна към вратата. Трябваше само да слезе по стъпилата и да премине през тази врата и щеше да попадне в свят, който познаваше, разбираше и до известна степен можеше да контролира.
По улицата минаваха коли, по тротоарите вървяха хора, обикновеният живот течеше по обичайния си начин.
Вътре бе сама, както в гората и както всяка вечер, когато угасеше лампата до леглото си и отпускаше глава на възглавницата.
Но това бе неин избор. Не можеше да се страхува от начина на живот, който е избрала.
Обърна се с гръб към вратата и външния свят и мълчаливо тръгна по коридора на своето владение.
По кожата й пробягнаха ледени тръпки, когато стигна до вратата за тавана. Никой не се бе качвал там след преживяването на Малъри. Избягваха и да говорят за него. Сякаш тази част от къщата бе престанала да съществува за тях. Напълно се бяха отказали от нея.
Нима не бе крайно време да я направят своя? Щом бяха собственички на цялата къща, не можеха да се преструват, че част от нея не съществува.
Малъри бе преживяла съдбовния си миг там и бе победила. Все пак бяха напуснали бойното поле, сякаш бяха претърпели поражение.
Сега бе моментът за промяна.
Протегна ръка, завъртя дръжката на вратата и натисна ключа за осветлението — обикновено, машинално действие. Нормално бе да се чувства по-спокойна на светло, отколкото на тъмно. Но докато пристъпваше по стъпалата, при всяко проскърцване й се искаше да се втурне надолу.
Прахът погъделичка ноздрите й и на светлината на обикновената крушка затанцуваха прашинки. Таванът се нуждаеше от основно почистване, а сред вехториите, оставени от предишните собственици, имаше неща, които можеха да бъдат превърнати в съкровища.
Откри тоалетка, която би изглеждала добре, ако се заглади и боядиса, лампиони със скъсан плат, счупен люлеещ се стол, прашни сандъци и книги, събиращи плесен.
Пълно бе с паяжини, а в неизмазаните стени се виждала миши дупки. Трябваше да преметат пода и да сложат капани. Помещението бе удобно за склад.
Спомни си го изпълнено със синя мъгла и я побиха тръпки. Но си спомни и за победата, постигната тук. Отвори прозореца, за да влезе хладен вечерен въздух и да разсее миризмата на прах и плесен.
Решението й да се качи на тавана сама бе голяма крачка не само към влизане във владение на тази част от сградата. Видя в него начин да докаже на себе си, че страхът няма да й попречи. Следващия път щеше да донесе метла, парцал и кофа с разтворен във вода препарат. Но сега щеше само да разгледа вехториите и да отдели онези, които можеха да бъдат използвани, от другите, които бяха за изхвърляне.
Имаше стара клетка за птици, на която след почистване и боядисване щеше да намери приложение, метална лампа и ъглова масичка. Навярно книгите бяха проядени от червеи, което я накара мислено да си набележи да опакова и да изнесе напълно съсипаните, за да спести на Дейна мъката да ги гледа.
Намери стара парцалена кукла с откъсната ръка.
„Някога някой я е обичал“, помисли си тя.
Може би, ако я изпереше и зашиеше, щеше да донесе радост и на други. Пъхна я под мишница и продължи да тършува из кашоните и да отмества мебели, за да не й пречат.
Елипсовидното огледало с гравирана рамка бе ценна находка. Да, рамката трябваше да бъде посребрена отново, но бе доста запазена. Можеха да го окачат с панделка във фоайето на долния етаж или на мястото на аптечката в помещението с мивки до тоалетната.
Все още с куклата под мишница, закрепи огледалото на стената и погледна отражението си в оплютото от мухи стъкло. Прахът по косите и лицето й личеше на силната светлина, а ранената парцалена кукла сякаш унило клюмаше.
„В момента и аз не изглеждам по-добре от нея — каза си Зоуи. — Важното е какъв вид би могла да добие“.
Около очите й имаше тъмни кръгове от умора, но малко краставичен гел щеше да помогне. Умееше да се грижи за външността си. За нея това бе рутина, както и тънкост на занаята.
Знаеше как да поддържа и духа си. Гледаше на себе си като на незавършена творба и никога нямаше да престане да се учи и усъвършенства.
Тя не бе жалка парцалена кукла, за която някой трябва да се погрижи. Можеше да се грижи сама за себе си, както и за онези, които имат нужда от нея.
„Кайна има нужда от мен“, помисли си Зоуи.
Трябваше да намери ключа за последната ключалка на затвора, в който бяха Кайна и сестрите й. Нямаше да се откаже, докато не стори всичко, на което е способна.
— Няма да се предам — каза на глас. — За нищо на света.
Стъклото се замъгли, докато стоеше загледана в него, и по повърхността му пробягнаха отблясъци. През тях видя себе си, но вече бе висока, стройна девойка със зелена рокля, кученце върху свивката на ръката и меч на хълбока.
Поразена, Зоуи се отдръпна крачка назад и посегна към огледалото. Но пръстите й не се спряха, когато докоснаха стъклото, а преминаха през него. Ужасено дръпна ръката си и я сви в юмрук, за да овладее разтуптяното си сърце.
Образът се взираше в нея. Очакваше.
Обзе я желание да побегне към вратата. Но какво обещание бе дала току-що?
„Няма да се предам, за нищо на света“.
Затвори очи за миг и се опита да възвърне самообладанието си. Това, което Малъри й бе казала за Брад, би могло да се отнася за всичко в живота.
„Продължавай напред“.
Зоуи събра смелост, притисна куклата към себе си за успокоение и навлезе в огледалото.
Стоеше със сестрите си сред градина, обляна от ярка слънчева светлина. Въздухът бе изпълнен с ухания на цветя и птичи песни, които радваха сърцето.
Кученцето се раздвижи върху ръката й, повдигна глава и я близна по брадичката. Тя го остави да потича и се засмя заедно със сестрите си.
— Трябва да го научим да танцува.
Венора прокара пръсти по струните на арфата си, докато кутрето тромаво подскачаше към прелитаща пеперуда.
