— Сигурно предпочита да порови в градината. — Ниниан се наведе и го погали по главата. — И да направи някоя беля. Радвам се, че го намери, Кайна.
— Като че ли ме чакаше. — Вече привързана към него, тя приклекна и го погъделичка по мекото издуто коремче. — Седеше на пътеката в гората и сякаш искаше да каже: Хайде, заведи ме у дома.
— Горкичкото. Как ли се е загубило?
Кайна хвърли поглед към Венора.
— Няма значение. Вече си има дом. — Повдигна го и се завъртя в кръг с него, а то радостно изскимтя. — Ще се грижа за теб и ще те закрилям. И ще станеш голям и силен.
— Тогава той ще ни закриля — каза Ниниан и закачливо дръпна опашката на кутрето.
— Вече имаме предостатъчно закрилници. — Кайна потърка буза в козината на кученцето и погледна към двата силуета в далечния край на градината, прегърнати в сянката на разцъфнало дърво. — Когато не се захласват един по друг, Роуина и Пит ни пазят.
— Татко се тревожи твърде много. — Ниниан остави перото си и вдигна поглед към безоблачното лазурно небе. — Къде бихме могли да бъдем на по-сигурно място, отколкото тук, в сърцето на кралството?
— Някои биха нанесли удар право в сърцето, ако се осмелят. — Кайна несъзнателно хвана дръжката на меча си. — Биха могли чрез нас да навредят на родителите ни, на нашия свят, както и на точи отвъд.
— Не разбирам защо съществува омраза, когато тук цари такава красота. И любов — добави Венора.
— Докато има злодеи като Кейн и последователите му, ще има борба между доброто и злото. Така е във всеки сват — увери ги Кайна. — Затова трябва да има не само музиканти и бардове, владетели и мъдреци, а и воини.
— Днес няма нужда от меч.
Ниниан докосна хълбока й.
— Ако питаш Кайна, мечът никога не е излишен — каза Венора с насмешка. — Но погледнете. Любовта е също толкова мощно оръжие, колкото стоманата. — Засвири на арфата си, съзерцавайки Роуина и Пит. — Вижте ги, сякаш нищо друго не им е нужно, освен да бъдат заедно. Един ден и ние ще открием такава любов.
— Мъжът, в когото ще се влюбя, трябва да бъде красив като Пит — каза Ниниан. — И умен.
— А моят любим освен това трябва да има и душа на поет. — Венора притвори клепачи и притисна ръка към гърдите си. — А твоят, Кайна?
— Ха. — Отново сложи кученцето върху ръката си. — Красив, разбира се, умен и с душа на поет… и сърце на воин. И умел любовник.
Засмяха се в един глас, близо една до друга, и не забелязаха как синьото небе започна да притъмнява от запад.
Венора потръпна.
— Захладнява.
— Вятърът — промълви Кайна миг преди да се разрази буря.
Завъртя се, извади меча си и застана между сестрите си и сянката, която се задаваше откъм горите.
Прозвучаха стенания, свистене на вихрушка и отчаяните викове на онези, които тичаха на помощ. По плочките пропълзя змия и се спусна синя мъгла.
Очите на Кейн горяха на красивото му лице и издаваха чувство за сила. Излезе от сенките, вдигна ръце към черното небе и гласът му отекна като гръм.
Тя се втурна към него с вдигнат меч, но болката раздра гърдите й като зловещи нокти, които се вкопчиха в сърцето й и я накараха да падне на колене.
Видя усмивката на магьосника миг преди да бъде изтръгната от тялото си.
На тавана, под заслепяващата светлина на крушката, Зоуи едва успя да запази равновесие, докато ледени стрели пронизваха гърдите й, а по страните й се стичаха сълзи.
— Мъчно ми е за тях. — Зоуи притисна ръцете си една към друга върху масата в кухнята. — Чувствах същото, което и тя — емоциите, слънцето, топлата козина на кученцето, и все пак не бях част от случилото се. Не зная как да го обясня.
— Огледален образ? — предположи Брад и побутна към нея чашата с вино, което й бе налял.
Беше се държала, докато бе сложила Саймън да си легне, но не бе успяла да прикрие това, което издават очите й.
Той го бе доловил, а подозираше, че и Саймън, защото момчето бе отишло в стаята си без никакъв знак на негодувание.
Но сега бе бледа и ръцете й всеки миг щяха да затреперят.
— Да. — Зоуи изпита облекчение, че той намери точните думи вместо нея. — Сякаш се слях с отражението си. Като Алиса в огледалния свят — каза тя с удивление. — Познавах ги, Брадли. Обичах ги, както и тя. Седяха в градината, радваха се на кученцето и слънцето, смееха се и малко завиждаха на Роуина и Пит, които бяха толкова обсебени един от друг. Говореха си в какви мъже биха се влюбили. После изведнъж стана мрачно и ужасяващо студено. Тя се опита да се бие. — От очите й отново бликнаха сълзи. — Да защити сестрите си Болката й… му доставяше удоволствие. Радваше се на провала й. Не можа да го спре. Нито пък аз. Зоуи отпи малка глътка.
— Не биваше да ходиш сама на тавана.
— Мисля, че е трябвало да отида. Разбирам загрижеността ги, но мисля, че е било писано да го преживея сама. Брадли… — Побутна чашата и посегна към ръката му. — …тон не знаеше, че съм там. Кейн не знаеше. Сигурна съм. Това, че нещо ме накара да се кача там без негово знание, не е случайно.
Брад се облегна назад и се замисли.
— Възможно е, след като двете ключалки бяха отворени, девойките да имат пролука към външния свят. Мислите, чувствата и надеждите им могат да достигнат до теб, особено ако някой им помага.
— Роуина и Пит.
— Не е зле да ги попитаме. Ако намериш някого да стои при Саймън, ще отидем при тях.
— Наближава десет. Ще се върнем около полунощ. Не мога да поискам от никого да дойде толкова късно.
— Добре. Аз ще се обадя.
Брад стана и вдигна слушалката на телефона в кухнята.
— Брадли…
— Нали имаш доверие на Флин?
— Разбира се — отвърна Зоуи, докато той набираше номера. — Но не бих го накарала да излезе от къщи по това време, за да бъде бавачка на Саймън.
Брад повдигна вежди.
— Флин, можеш ли да дойдеш у Зоуи да постоиш при Саймън? Ние трябва да се видим с Роуина и Пит. После ще ти разкажа. Добре. Доведи и Малъри. Затвори. — Десет минути. За това са приятелите, Зоуи.
— Зная. — Тя нервно прокара пръсти през косите си. — Просто не желая да безпокоя хората само защото съм нервна.
— Жена, която преминава през огледала, няма за какво да се тревожи, когато тръгва за „Пийк“.
— Предполагам, че си прав.
„Може би не е тревога, а по-скоро нетърпение“, помнели си тя, докато минаваха през портала на „Пийк“.
Искаше час по-скоро да направи нещо за трите жени от портрета, след като бе влязла в кожата на едната от да.
„Момичета“, поправи се Зоуи.
Бе почувствала невинността, надеждата и дързостта им, присъщи на младостта. В онзи момент пред огледалото бе опознала сърцето и душата на богинята.
И мъката бе разкъсала нейното сърце.
