„Идеално за Деня на благодарността“, реши тя и я върна на мястото й.
В долната част на бюфета намери сервизи от изящен бял порцелан. Докато разглеждаше, мислено подреди на празничната трапеза чинии, купи, плата и стъклени чаши.
Затаи дъх при вида на луксозните покривки и комплект подложки за кафе в цвят слонова кост. Но не откри ключ.
Разгръщаше книгите в библиотеката, когато часовникът над камината удари един.
„Достатъчно — каза си тя. — Достатъчно за една нощ“.
Нямаше да се предаде на отчаяние. Докато угасяше лампите, осъзна, че няма такава опасност. Тъкмо обратното, чувстваше се на крачка от успеха. Сякаш бе открила вярната посока или бе превалила хълм. Все още не бе направила последната крачка, но бе съсредоточена върху целта.
Нагледа Саймън и инстинктивно влезе да го завие. Мо, който се бе изтегнал до краката му, повдигна глава и лениво махна с опашка, преди отново да захърка.
Кутрето спеше на възглавницата до главата на Саймън. Зоуи предположи, че би трябвало да изрази неодобрение относно това, но не виждаше защо.
Изглеждаха толкова спокойни и щастливи заедно. Ако Саймън бе част от изпитанието й, както смяташе Малъри, може би ключът бе тук, в стаята, където той спи.
Седна на ръба на леглото и нехайно го погали по гърба.
Бледата светлина на тънкия лунен сърп, която се процеждаше през прозореца, озаряваше лицето на сина й. Щом луната все още излъчваше светлина, имаше надежда, тази мисъл щеше да я крепи.
Безшумно излезе от стаята.
Хвърли поглед към вратата на Брад. Неговата близост също щеше да й вдъхва вяра през останалата част от нощта.
Първо отскочи до своята стая и избра лосион и парфюм, за да се подготви за него. Не бе способна да му обещае всичко, което очаква от нея, но можеше да му даде поне това.
Взаимно щяха да си дарят незабравими мигове.
Приятно бе да втрива от ароматния лосион в кожата си и да си представя допира на ръцете му. Приятно бе отново да осъзнава женствеността си. Вече бе не само личност и майка, а жена, копнееща да дарява и получава наслада.
Чувстваше увереност, която не познаваше нито когато бе на шестнадесет години, нито при следващите си връзки.
Облечена само с халат, запали бяла свещ, която изпълни въздуха с ухание на разцъфнал жасмин.
Без да почука, влезе с тихи стъпки в тъмната му стая и пресече тънката ивица лунна светлина, която нахлуваше между пердетата.
За първи път влизаше тук и се запита дали той ще осъзнае, че това е нова важна крачка за нея. Лакираните дървени табли на леглото блестяха, а босите й крака потъваха в мекия килим.
Разтвори халата си и се наслади на допира на коприната, която се свлече по тялото й и падна в краката й. Внимателно сложи свещта на нощното шкафче, повдигна завивката и се пъхна под нея до Брад.
Никога досега не го бе виждала заспал и напрегна очите си, за да привикнат към полумрака. Косите му се спускаха над челото и спокойното му лице бе също толкова красиво, колкото когато бе буден.
Този път чаровният принц щеше да изживее вълнуващо събуждане.
„Интересно“, помисли си тя, докато нежно прокарваше ръка по рамото му.
Никога досега не бе прекъсвала с ласки нечий сън. Странно бе да чувства, че в този миг той е изцяло в нейна власт. Трябваше да реши дали страстно да се вкопчи в него и да го изтръгне от дрямката, или изживяването да бъде романтично и спокойно като продължение на съня. Всичко зависеше от нейното въображение и воля.
Отмести завивката, надвеси се над него и сдържа еротичния си заряд още миг, преди да започне да го докосва с устни и ръце.
„Бавно — помисли си тя. — Нека тази вълнуваща прелюдия продължи по-дълго“.
Кожата му бе гладка и топла. Можеше да прави каквото пожелае със стегнатото му тяло.
Брад я сънуваше. Бродеше из гората, стройна и свободна. Чувственият й смях го заля като вълна, когато се обърна към него и пръстите й се плъзнаха по бузата му. Примами го да навлезе след нея в гората, където земята, озарена от лунна светлина, бе осеяна с цветя.
Тя легна сред морето от разцъфнали цветове и повдигна ръцете си, чиято кожа блестеше като посипана със златен прашец. Устните й срещнаха неговите, а след това се отдръпнаха и остана само опияняващият им вкус.
Постепенно се пробуди, обзет от копнеж за още И отново усети допира й.
Устните й галеха неговите и задъхано шепнеха името му. Когато уханието й го обгърна, той издаде тих стон.
— Ето те — прошепна тя и леко одраска брадичката му със зъби. — Възползвам се от теб, докато спиш.
— Давам ти десетгодишен срок да престанеш или ще повикам полицията.
Зоуи закачливо го погъделичка по корема с нокти и тихо се засмя на изреченото шепнешком проклятие.
— Шшт. Да не вдигаме шум. Не искам Саймън да ни чуе.
— Права си. Не бива да разбере, че сме заедно и се забавляваме. — Все още бе сънен, но ясно виждаше лицето й и долови изненадата, изписана на него. — Днес спомена нещо.
— О, господи. — Тя притисна пръсти към устните си, за да не избухне в смях. — Боже мой.
— Шшт — напомни й Брад, претърколи се и я притисна към матрака. — Е, докъде бяхме стигнали?
— Промъкнах се в леглото ти посред нощ и те събудих.
— А, да, тази част ми хареса. Вече съм буден — увери я той и всмука зърното й.
В тялото й се надигна гореща вълна.
— Няма съмнение. — Грациозно изви гръбнак, измъкна се и отново се надвеси над него. — Но не мисля, че е свършила.
Вкопчиха се един в друг под омотаните одеяла. Едва сдържаха напиращия смях и въздишки. Играта ставаше все по трескава. Накрая и двамата затрепериха и плувнаха в пот.
Заедно се надигнаха и коленичили върху разхвърляното легло, сляха телата си. Задъхана, тя се наведе назад като дъга и обви краката си около него.
Сърцата им биеха в ритъм, а устните им се впиваха едни в други, докато се приближаваха към мига на блаженство.
— Не се отделяй от мен. — Тя отпусна глава на рамото му. — Почакай.
— Никога няма да се отделя от теб. — Почти опиянен, той прокара устни по косите и лицето й. — Обичам те. Зоуи. Знаеш го. И ти ме обичаш. Очевидно е. Защо отказваш да го изречеш?
— Брадли.
Защо не можеше да го изрече, без да мисли за последствията? Защо да не получи това, което толкова отчаяно желае? Извърна глава и потърка буза в рамото му.
В този миг зърна картината, окачена над камината в спалнята му.
„След магията“. Така бе наречена. Трите дъщери лежаха неподвижни в стъклените си ковчези.
Не мъртви.
„По-лошо от мъртви“, помисли си тя и потръпна.
Защо не можеше да го изрече? Безспорно те бяха една от причините, но не най-съществената. Кейн не можеше да надникне дълбоко в душата й, да я опознае и разбере.
Затова щеше да таи чувствата в себе си още няколко дни и да предпази Брадли доколкото е способна.
— Закачил си портрета тук.
— По дяволите, Зоуи. — Брад се отдръпна назад и изрече ново проклятие, когато срещна умоляващия й поглед. — Да, преместих го.
Освободи я от прегръдката си.
Тя докосна рамото му.
— Зная, че искам прекалено много от теб.
