какво да мислят. — Зоуи застина. Ледените му пръсти докоснаха тила й.
— Струва ми се смешно. — Меките му ботуши не издадоха никакъв звук, когато я заобиколи и нехайно се облегна на парапета. Бе надарен с поразителна красота, но създадена за мрака, за безлунни нощи и зловещи бури. — Ти се провали — тържествувайки заяви той.
— Не бързай. — Студът пропълзя до мозъка на костите й и едва не я накара да затрепери. — Имам още време.
— То изтича, минута след минута. Когато и последната частица от луната изчезне, аз ще имам всичко, а ти нищо.
— Не биваше да идваш тук и да злорадстваш, преди срокът да е изтекъл. — Искаше дръзко да се изправи срещу него, но краката й се бяха подкосили. — Носи лош късмет.
— Само смъртните вярват в късмета, една от многото илюзии, които ги крепят. Вашият вид има нужда от тях.
Той плъзна пръсти по сребърната верижка на медальона си и го разлюля.
— Защо ни мразиш?
— Омразата е чувство. Изпитваш ли чувства към буболечките, които стъпкваш? За мен вие стоите далеч по-ниско.
— Аз не разговарям с буболечките, а ти си дошъл тук.
На лицето му се изписа гняв, които й вдъхна кураж.
— Както казах, струвате ми се смешни. Особено ти, от трите, които Роуина и Пит изпратиха да търсят ключовете. Първата… имаше стил и проницателен ум. Втората — огнен темперамент и интелигентност.
— Те те победиха.
— Така ли? — Презрителният му смях се сля със звъна на медальона. — Не ти ли хрумва, че просто съм решил да се позабавлявам след дългогодишна скука? Ако бях сложил край на битката твърде рано, щях да се лиша от удоволствието да наблюдавам всички ви, докато кроите планове и се поздравявате с успеха си. Тогава не бих изпитал насладата да гледам как се измъчваш сега. Привличаш интереса ми само защото ти липсва интелектът и класата на твоите приятелки. Необразована, отраснала в мизерия. — Раздвижи се и повдигна медальона малко по-високо. — Кажи ми, къде щеше да бъдеш, ако не бе получила онази покана за коктейл в „Уориърс Пийк“? Със сигурност не в тази къща, с този мъж. Мъж, който… когато отшуми плътската страст помежду ви, ще види истинската ти същност. Ще те изостави, както другият. Но вече знаеш това.
Бавното, равномерно поклащане на медальона я замая.
— Ти не знаеш нищо за мен. Както и за него.
— Зная, че си неудачница. Когато се провалиш в търсенето, и другите ще го разберат. Жестоко беше от страна на Роуина и Пит да те въвлекат и да очакват толкова много от теб. Да те свържат с тези хора — продължи той, докато по ръба на терасата запълзяха сини облаци. — Толкова по-пълноценни личности от теб. Жестоко беше да ти позволят да вкусиш от хубавия живот, защото през остатъка от дните си само ще жадуваш за него.
— Приятелите ми…
— Приятелство? Още една човешка заблуда, също като късмета. Те ще те изоставят, когато се провалиш, а провалът ти е неизбежен. Никога не е било писано ръка като твоята да завърти ключа. — Приближаваше се с бавни стъпки, медальонът му продължаваше да се люлее и проблясва, а гласът му звучеше успокояващо. — Изпитвам съжаление към теб. Достатъчно, за да ти предложа компенсация. Кое от нещата, които Роуина и Пит така нехайно подхвърлиха в ръцете ти, би искала да задържиш? Жалкия си бизнес, къщата, мъжа? Избери едно и ще ти го дам.
Той я хипнотизираше. Зоуи усещаше, че изпада в унес, докато мъглата пропълзява по кожата й. Толкова вледеняващо студена. Лесно бе да приеме някое от примамливите му предложения. Ръцете й бяха вкочанени, но успя да ги свие в юмруци и да ги стисне така силно, че ноктите се впиха в дланите й. Напрегна цялата си воля и отмести поглед от медальона към лицето му.
— Ти си лъжец. — От гърдите й се изтръгна стон, когато застана здраво на краката си. — Лъжец и измамник.
Тласна я назад. Сякаш невидима ледена ръка се стовари върху лицето й. Без да мисли, завладяна от гнева си, скочи към него и заби ноктите си в кожата му.
Зоуи долови шока. За миг в очите му проблесна искрено изумление. От раните, които му бе нанесла, бликна кръв.
Силен порив на вятъра я прикова към стената на къщата и я обгърна вихрушка от ледени кристали, черни като оникс.
Той стоеше срещу нея с развята черна пелерина и окървавено лице.
— Мога да те убия само с една мисъл.
„Не, не може. Иначе досега щеше да го стори. Лъже — трескаво си повтаряше тя. — Но е жесток и може да ме нарани“.
Болката вече раздираше гърдите й.
— Връщай се обратно в ада! — изкрещя Зоуи. — Тук не си добре дошъл.
— Когато изпитанието ти свърши, ще загубиш всичко. Ще добавя и твоята душа към трофеите си.
Сякаш с внезапно щракване на ключ, вятърът утихна и тя политна напред, падна на колене и затрепери.
Загледа се в горите срещу терасата и напрегна сили да проясни мислите си. Когато вдигна глава, забеляза, че не е вечер, а спокойна, мъглива утрин. Сред ефирната омара, край гората стоеше елен със златна козина. От медальона на шията му струеше огнена светлина, а очите му бяха искрящо сини.
Мъглата се сгъсти, сякаш се спуснаха плътни завеси и когато отново се отдръпнаха, еленът бе изчезнал.
— Това не е краят — каза си тя на глас, за да си вдъхне увереност.
Кейн я бе примамил отвъд времето и я бе накарал да загуби ценни часове, но краят все още не бе настъпил.
Когато се изправи, видя по ръцете си кръв.
Неговата кръв.
— Нараних го. Нараних кучия син.
По страните й потекоха сълзи, докато залитайки вървеше към къщата. Погледът й се премрежи. Стори й се, че чува нечий вик, заплашително ръмжене и затръшване на врата. Формите и цветовете се сляха в безкраен, непроницаем мрак.
Мъглата, която се стелеше по терасата, достигна и до спалнята на Брад. Обгърна го и го накара да потръпне от студ в съня си. Търсейки топлина, протегна ръце към Зоуи.
Но бе сам.
Цареше пълен мрак. В гората се носеше мирис на гнила шума и свиреше вятър. Не виждаше пътека, а само злокобните силуети на дърветата, разкривени и заплашително надвиснали над него. Тръните на дивите храсти разкъсваха плътта му като остри зъби.
Усещаше мириса на собствената си кръв и пот, избила от паника. Някой го дебнеше.
Долови коварно движение в храсталака.
„Не просто дебне — помисли си той, докато си проправяше път, — играе си с мен“.
Преследвачът му искаше да всее мъчителен страх у него и да отнеме живота му.
Трябваше да се измъкне, преди онзи, който вървеше по петите му, да се отегчи от играта и да го разкъса.
„Спасявай се — шепнеше нечий глас в съзнанието му. — Това не е твоя битка. Върви си у дома“.
Разбира се. Това бе отговорът. Трябваше да се прибере у дома. Замаян и загубил ориентация, тръгна към слабата светлина, която виждаше. Ръмженето на хищника зад гърба му го накара да побегне натам.
Светлината идваше от врата и той въздъхна с облекчение, докато се приближаваше към нея. Щеше да успее. Трябваше да успее. Рязко я отвори и в този миг дъхът на съществото, което го настигаше, докосна тила му.
