— Не е вярно — разгорещено отрече тя. — И тогава не беше, и сега не е. Вече ти казах, Торп, не те харесвам.
— Последния път ми каза, че не искаш да ме харесваш — нещо напълно различно. — Беше толкова тъничка. Искаше да я притисне към себе си, докато се разтопи. — Мога да си представя как ще се почувстваш в този момент, ако те целуна. Федералната клюкарница ще разнесе слуха как Торп и Кармайкъл се побратимяват на неутрална територия.
— Основната новина ще бъде за строшената челюст на Торп, след като Кармайкъл преустановила дипломатическите отношения.
— Ръцете ти едва ли могат да нанесат дори лек удар. Както и да е, предпочитам да правя репортажи, вместо да съм героят в тях.
Лив се отдръпна веднага щом музиката спря.
— Ще ида да проверя теорията ти за дамската тоалетна — обяви безгрижно. Сърцето й наистина препускаше. Ненавиждаше го заради правотата му.
Торп я изгледа как се отдалечава. Изведнъж му се дощя проклетото парти да е приключило и да може да остане насаме с нея, дори само за няколко минути. Тялото му все още беше изтръпнало от лекото докосване на нейното. Никога не е желал толкова силно, която и да е жена и никога не е бил така отчайващо сигурен за тежката битка, която тепърва му предстои. Извади цигара, щракна със запалката и пое дълбоко.
Беше свикнал с напрежението в работата си. Истината бе, че от него живееше. Това беше неговата тайна. Можеше да кара дни наред с по няколко откраднати часа сън и пак да кипи от енергия. Не му трябваха витамини, само нов случай. Но това тук беше друг вид напрежение — да желаеш нещо и да знаеш, че все още е недостъпно.
Не за дълго, каза си мрачно и отново дръпна от цигарата. Ако е необходимо да постави под обсада Оливия Кармайкъл, точно това ще направи. Няма да му се измъкне.
— Т. С., бандит такъв, как си?
Торп се извърна и плесна ръката на пресаташето на канадския посланик. Отвърна на поздрава му и си напомни, че трябва да се отпусне. За успешната обсада е нужно време.
Лив не бързаше с освежаването на грима, който всъщност изобщо нямаше нужда от освежаване. Опитваше се, като в същото време полагаше пудра върху носа си, да анализира логично реакцията си спрямо Торп. Не го ли бе определила сама като обаятелен мъж? Дори привлекателен, призна неохотно, в чисто външен, физически аспект. Това няма нищо общо с трудния му, отвратителен характер.
— Той, разбира се, е един надут, стар прилеп, но аз си го харесвам.
Лив погледна в огледалото и забеляза двете жени, които влизаха. Едната беше конгресменката Амелия Таксгър слаба, трудолюбива жена, която имаше слабост към изгубени каузи и размъкнати дрехи. Избирателите й я обичаха и го доказаха, като я преизбраха с огромно предимство за втори пореден мандат.
Другата жена с нея, която в момента говореше, беше също над петдесетте, но по-пълна и облечена в елегантна сива коприна. Нещо у нея й беше бегло познато. Лив извади повторно кутийката с пудра и се заслуша.
— Ти си по-толерантна от мен, Майра — настани се Амелия и уморено извади гребен.
— Род не е лош човек, Амелия. — Майра също седна и извади сребърен флакон кърваво червило. — Ако се държиш малко по-мило, ще видиш, че може да ти помогне, вместо да ти пречи.
— Той не се интересува от екологичните проблеми на Южна Дакота — вмъкна Амелия. Все още не беше използвала гребена, а само потупваше с него по дланта си. — Независимо какво ще му кажеш ти или аз тази вечер, няма да ме подкрепи при гласуването на предложението ми в понеделник.
— Ще видим — нанесе червилото Майра.
Род, досети се Лив, докато измъкваше малка четчица от чантата си, е Родерик Мат, един от най- влиятелните мъже в Конгреса. Ако наближава някакво гласуване, той е човекът, който трябва да се спечели.
Надут, стар прилеп, повтори си Лив и потисна усмивката си. Да, наистина е такъв, както и надеждата на своят партия за най-високия пост във Вашингтон на следващите избори. Или поне така твърдяха слуховете.
Конгресменката измърмори нещо за гребена и го прибра обратно в чантата си.
— Късоглед, тесногръд трън в зад…
— Скъпа — любезно възкликна Майра и прекъсна въодушевената реч на приятелката си, като се усмихна към Лив, — тази рокля е направо зашеметяваща.
— Благодаря.
— Не ви ли видях с Т. С.? — Жената извади шишенце скъп парфюм и се напръска щедро.
— Да, заедно сме. — Лив се поколеба дали да се представи, или да замълчи. Реши, че е по-разумно и по-честно да се идентифицира. — Аз съм Оливия Кармайкъл от VVB.
Амелия издаде някакъв тих, неопределен звук, но Майра продължи необезпокоявана.
— Колко интересно! Боя се, че не гледам местните новини и изобщо каквито и да е новини, с изключение репортажите на Т. С. Новините обикновено нарушават храносмилането на Хърбърт.
Съдията Хърбърт Дитмайер. Лив най-после намести образа. Съпругата на съдия Хърбърт Дитмайер, Майра — жена с достатъчно власт и влияние, за да нарече конгресмена Мат надут, стар прилеп, без да се страхува от последствията.
— Ние излъчваме в пет и половина, госпожо Дитмайер — каза Оливия. — Съпругът ви може да реши, че предаването ни помага на храносмилането.
Майра се разсмя, но продължи да се взира внимателно в Лив.
— Познавах едни Кармайкъл, в Кънектикът. Да не би да сте по-малката дъщеря на Тайлър?
Лив беше свикнала с безличното определение.
— Да, аз съм.
Лицето на Майра грейна в усмивка.
— И това ако не е случайност! Последния път, когато те видях, беше на седем или осем годинки. Майка ти беше организирала едно изискано малко чаено парти и ти пристигна в салона — раздърпано същество с дупка, колкото юмрук, на поличката и липсваща катарама на едната обувка. Мисля, че отнесе доста сериозно мъмрене.
— Обикновено така ставаше — съгласи се Лив, без да си спомня точно случая.
— Тогава си помислих, че сигурно си се позабавлявала доста по-добре от всички нас през онзи следобед — усмихна се ослепително. — Партито на майка ти беше истинско мъртвило.
— Майра, ама наистина! — Амелия отклони мислите си от своя законопроект, колкото да изшътка неодобрително.
— Няма нищо, сенаторе — спокойно отвърна Лив. — Мисля, че все още ги организира такива.
— Трябва да кажа, че никога не бих те познала. — Майра стана и приглади полата си. — Много елегантна дама си станала. Омъжена ли си?
— Не.
— Вие с Т. С… — Деликатно не довърши изречението.
— Не — решително отвърна Лив.
— Играеш ли бридж?
Тя вдигна учудено вежди.
— Слабо. Никога не съм си падала по него.
— Скъпа моя, отвратителна игра, но полезна. — Измъкна визитна картичка от чантата си и й я подаде. — Следващата седмица организирам събиране на карти. Обади се на секретарката ми в понеделник, тя ще ти каже подробностите. Имам един племенник, когото много обичам.
— Госпожо Дитмайер…
— Няма да те отегчи… поне не чак толкова — спокойно продължи Майра. — А ми се струва, че на мен ще ми харесаш. Съпругът ми също ще бъде там — добави тя, достатъчно проницателна, за да подхвърли въдицата на изкушението под носа на репортера. — Ще се радва да се запознае с теб.
— Хайде да се връщаме, Майра — предложи Амелия и се надигна уморено. — Преди да са те обвинили
