по рождение под лявата й гърда. — Торп! — Появи се мимолетно чувство на уплаха от това, което изпитваше. — Недей!
Наранена. Виждаше го. Усещаше го. Била е наранена. Припомни си за решението да действа бавно. Задържа ръката и в своята и пое към вратата.
Светлина. Музика. Елегантност. Лив се питаше на колко ли събирания е ходила през живота си. Какво правеше това по-различно от стотиците останали? Политиката.
Тя беше един ясно разграничен, затворен малък свят. Може да си назначен или избран, но винаги открита мишена за пресата, уязвим поради влиянието си върху публиката. Едната група обикновено обвиняваше другата, че пише сценария на новините. Понякога това беше вярно. Независимо дали на светско, или на официално събитие, трябваше да се защитават определени образи. Лив разбираше от образи.
Сенаторът, който похапваше пастет, е либерал; косата му беше оформена в момчешка прическа около откритото, простодушно лице. Знаеше, че е остър като шило и болезнено амбициозен. Един ветеран конгресмен разказваше малко нецензурен виц за лов на паламуд. Той воюваше яростно срещу обсъждан в момента проектозакон за данъците.
Лив забеляза репортер от влиятелен вашингтонски вестник да се налива здравата. По нейни сметки вече беше пресушил пет бърбъна, пръстите му се бяха обвили около столчето на чашата, сякаш е спасителна сламка, а той удавникът. Разпозна признаците и изпита леко съжаление. Ако още не изглеждаше видимо пиян, скоро и това щеше да стане.
— Всеки се справя различно с напрежението — подхвърли Торп, след като проследи къде е насочен погледът й.
— Предполагам. Имах приятелка от един вестник в Остин — пое чашата с вино, която Торп й предложи, — която имаше навик да казва, че вестниците дават информация за мислещата публика, докато телевизията показва шоу.
— Ти какво й отговаряше? — Той запали цигара.
— Изтъквах, че рекламите, пръснати из Ню Йорк Таймс, е нищо не се различават от телевизионните реклами. — Усмихна се при спомена за напористата си колежка. — Казвах, че телевизията е по- непосредствена. Тя пък ми отвръщаше, че вестниците са по-задълбочени. Казвах, че телевизията позволява на зрителя да види; тя възразяваше, че напечатаното позволява на читателя да мисли. — Сви рамене и отпи от охладеното, сухо вино. — Предполагам, че и двете сме били прави.
— Правил съм някои писмени репортажи, докато бях в колежа. — Торп наблюдаваше как Лив изучава хората и обстановката край себе си. Попиваше всичко. Сега отново погледна към него, обзета от любопитство.
— Защо мина на телевизия?
— Харесваше ми по-бързото темпо, усещането, че в момента достигаш до хората.
Кимна напълно разбиращо. В ръката си държеше чаша скоч. За разлика от репортера, който бе наблюдавала, Торп пиеше умерено… Но за това пък твърде много пуши, реши тя. Помисли си за Карл и за безкрайната поредица от цигари.
— Как се справяш с напрежението?
Той се усмихна, после я изненада, като прокара палец по перлата на ухото й.
— Греба.
— Какво? — докосването му я беше разсеяло. Сега отново съсредоточи цялото си внимание върху лицето му.
— Греба — повтори той. — С лодка, по реката. Или пък хандбал, когато е много студено.
Гребане — замислено изрече Лив. Това обясняваше загрубялата, грапава кожа на ръката му.
— Да, нали знаеш: „Давай, Иейл!“ — Тя се усмихна на думите му — кратка усмивка, която озари очите й. — За първи път го правиш за мен — усмихна се с цялото си лице. Мисля, че съм влюбен.
— Не си толкова мекушав, Торп.
— Истинско желе — поправи я той и вдигна ръката й към устните си.
Лив внимателно я измъкна. Пръстите й бяха изтръпнали.
— Не може да бъде желе авторът на разкритията за присвояването на фондове в Министерството на вътрешните работи миналия ноември.
— Това е професионалистът. — Пристъпи още една крачка по-близо, така че телата им почти се допираха. — Мъжът е безнадежден романтик, който се размеква на светлината на свещи и е напълно сразен от една прелюдия на Шопен. Жената може да ме има на цената на огън в камината и бутилка вино.
Лив отново вдигна чашата си. Сигурно виното е причината да се чувства неуверена.
— И хиляди са го постигали.
— Каза ми да не се перча — усмихна се той. — А и репортажът ограничава времето ти.
Изпитваше затруднение да спазва дистанцията. Поклати глава и въздъхна.
— Не искам да те харесвам, Торп. Наистина не искам.
— Не прибързвай в нищо — посъветва я мило.
— Т. С.! — Господинът от Вирджиния стовари ръка върху рамото на Торп. — Знаех си, че ще те открия с красива жена. — Плъзна одобрителен поглед по Лив. Сенатор Уайът имаше няколко излишни килограма, розови бузки и весел нрав. Лив знаеше, че оглавява кампания за премахване на предложените съкращения в образованието и социалните грижи. От две седмици се бореше да проникне през вратата му.
— Сенаторе. — Торп прие добродушно поздрава на тежката му ръка. — Това е Оливия Кармайкъл.
Ръката на Лив беше разтърсена в най-добрия сенаторски стил.
— Така, така, никога не забравям лица, а това лице съм го виждал. Но мога да се закълна, че не сте от обичайния контингент на Т. С.
Звукът, който Торп издаде, беше нещо средно между покашляне и въздишка. Лив му хвърли бърз поглед.
— Работя за VVB, сенатор Уайът. Двамата с господин Торп сме… колеги.
— Да, да, разбира се. Сега вече си спомних окончателно. Т. С. си пада по друга категория. — Наведе се по-близо до Лив и намигна. — Голямо бедро, малко ум.
— Така ли? — Лив замислено изгледа Торп.
— Имаш страхотни крака, Лив — подхвърли той.
— И друг път са ми казвали. — Тя се извърна към Уайът. — Много бих искала да разговарям с вас, сенаторе. Относно съпротивата ви срещу предложените съкращения в образованието. Може би ще ми подскажете по-подходящо време?
Уайът се поколеба за момент, след това кимна.
— Обадете се в кабинета ми в понеделник сутринта. Вие двамата трябва да танцувате — реши изведнъж и с леко подръпване оправи фрака си. — Аз пък ще отида да видя дали мога да открия някаква истинска храна на бюфета. Рибешки яйца и гъши черен дроб — направи гримаса и се отдалечи важно.
Торп я хвана за ръката и когато Лив вдигна поглед към него, той се усмихна.
— Само следвам съвета на сенатора. — После, като се придържаше в края на дансинга, той я притегли в ръцете си.
За втори път се озовава притисната в него. За втори път тялото й реагира, независимо от самата нея. Лив цялата се скова.
— Не обичаш ли да танцуваш, Оливия? — прошепна той.
— Обичам. — Положи огромно усилие гласът й да прозвучи спокойно и безразлично. — Разбира се.
— Отпусни се тогава. — Ръката му обхващаше свободно кръста й, устните му бяха близо до ухото й. По кожата й пробягаха леки тръпки. — Когато се любим, няма да е пред членовете на висшето вашингтонско съсловие. Обичам уединението.
Понеже се опитваше да изпълни първата част от изказването му, трябваше й известно време, за да може втората да проникне до съзнанието й. Лив отметна глава назад, за да могат да се виждат.
— Какво те кара да мислиш, че…
— Не мисля, а знам — поправи я той. — Сърцето ти препуска лудо, също както когато те целунах пред „О’Райли“.
