изобщо да вдига поглед, Лив разбра, че идва към нея.
— Добър стил, Лив — подхвърли Торп. — Интелигентен, спокоен и изчистен.
— Благодаря. — Спортният коментатор се настани на мястото си в края на масата.
— Ще ходиш ли у Дитмайер тази вечер?
Няма нещо, което да не знае, каза си тя и скръсти ръце върху текста си.
— Да.
— Искаш ли да те закарам?
Сега вече го погледна право в очите.
— Ти ще ходиш ли?
— Ще те взема в седем и половина. Първо ще хапнем нещо набързо.
— Не.
Той се наведе малко по-близо.
— Мога да уредя да ми бъдеш партньор довечера.
— Ще загубиш — отвърна тя. Никога не си беше представяла, че рекламите могат да траят толкова дълго.
— Не — поправи я той и се усмихна. — Нямам намерение да губя. — Целуна я бързо и непринудено, преди да успее да го спре, после бодро се отдалечи.
— Тридесет секунди.
Изгледа намръщено вратата, която се разлюля зад гърба му. И без да се обръща, усещаше любопитните погледи върху себе си. Торп успешно бе задвижил лавината. И приказките започваха.
— Десет секунди.
Кипнала вътрешно, тя се зарече, че ще го накара да си плати за това.
— Сигнал.
Лив пристигна у Дитмайер точно в осем. Интересът й не се дължеше на бриджа. Още си спомняше скучните сбирки на карти, които майка й организираше в детските й години. После се сети за кървавото червило на Майра и безгрижните клюки в дамската тоалетна на посолството. Натисна звънеца и се усмихна. Не й се вярва Майра Дитмайер да организира скучни партита. Освен това, напомни си тя, колко често канят някой репортер в дома на съдия от Върховния съд? Освен, естествено, ако името на репортера не е Т. С. Торп.
За миг се намръщи, после побърза да си придаде ведро изражение, докато вратата се отваряше.
Макар че Лив бе въведена вътре от прислужница, Майра само след секунди се появи забързано по коридора. Повече от очевидно е, помисли си Лив, че Майра е жена, която не обича да пропуска нищо.
— Оливия! — сърдечно хвана и двете й ръце тя. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Обичам край мен да има красиви жени. Самата аз някога бях такава. — Докато говореше, тя повлече Лив след себе си по коридора. — Гледах новините ти. Много си добра.
— Благодаря.
Майра я избута в някаква огромна стая за гости.
— Трябва да се запознаеш с Хърбърт — продължи да нарежда тя. — Споменах му за чая у родителите ти и за скъсаната ти рокличка, но той не си спомня. Умът на Хърбърт е пълен със сериозни неща. Подробностите често му се губят. — Но не и на теб, помисли си Лив, докато с бърза скорост я теглеха през стаята. Беше просторна, подчертана от няколко петна в ярки цветове и рисувани тапети. Лив реши, че стаята идеално приляга на домакинята й. — Хърбърт! — Майра прекъсна разговора на съпруга си, без нито за миг да се поколебае. — Трябва да се запознаеш с прекрасната госпожица Кармайкъл. Тя чете новините по… Как му беше името, скъпа?
— VVB — протегна ръка към съдия Дитмайер Лив. — Ние сме местното подразделение на Си Ен Си.
— Всички тези инициали — възкликна Майра. — Щеше да е по-просто, ако му бяха сложили някакво име. Не е ли красива, Хърбърт?
— Да, наистина — усмихна се съдията, докато се ръкуваха. — Удоволствие е за мен да се запознаем, мис Кармайкъл.
Беше дребен и, мина й през ума, любопитно лишен от внушителност мъж без черната тога от работното му място. Лицето му беше изпито и сбръчкано. Приличаше повече на типичен дядо, отколкото на един от водещите юристи в страната. Кожата на ръката му беше омекнала и изтъняла от възрастта. Не притежаваше жизнеността на съпругата си, но за сметка на това излъчваше спокойна увереност.
— Майра ми каза, че сме се виждали за кратко преди няколко години.
— Преди доста години, съдия Дитмайер — потвърди Лив. — Изложила съм се, струва ми се, така че и на двамата ни е простено, ако не си спомняме.
— Пък и изобщо не прилича на онова диво котенце, което връхлетя в стаята тогава — намеси се Майра. Тя се взираше в Лив с добронамерено любопитство. — Как гледа майка ти на кариерата ти в телевизията?
— Би искала да избера нещо не толкова публично. — Лив изненада дори себе си с този отговор. Не беше в природата й да се държи така откровено с непознати. От Майра Дитмайер, каза си тя, би станало страхотен интервюиращ.
— Ах, да, толкова е трудно да се угоди на родителите, нали? — с усмивка разсея неудобството й Майра и я потупа по ръката. — Моите деца ме смятат за ужасно непоносима, нали така, Хърбърт?
— Поне така ми казват.
— Всичките вече са щастливо омъжени — продължи тя, без да обръща внимание на сухия отговор на съпруга си. — Така че имам време да се погрижа за племенника си. Хубаво момче — адвокат. Живее в Чикаго. Мисля, че ти споменах за него.
— Да, госпожо Дитмайер. — Лив чу въздишката на съдията и се опита да не се присъедини към нея.
— Тук е по работа за няколко дни. Искам да се запознаеш с него. — Майра бързо огледа стаята, после очите й светнаха. — Да, ето го. Грег! — Повиши глас и вдигна ръка, за да му даде знак. — Грег, ела насам за момент. Искам да те запозная с едно прекрасно момиче.
— Не може да се сдържи — подхвърли към Лив съдията. — Вечната сватовница.
— Романтичка — поправи го Майра. — Грег, трябва да се запознаеш с Оливия. Тя е телевизионна говорителка.
Лив се обърна да посрещне племенника и зяпна от изумление. Заля я лавина от спомени. Дори в ума й да бяха изскочили някакви думи, нямаше да е способна да ги изрече.
Грег се взираше насреща й не по-малко смаян.
— Ливи? — Протегна ръка да я докосне, сякаш за да с убеди, че е истинска. — Ти ли си наистина?
Не беше сигурна какво точно изпитва. Изненада, да, но не можеше да отдели удоволствието от тревогата. Миналото очевидно не желаеше да стои заровено.
— Грег! — Надяваше се, че лицето й не е толкова премаляло, както гласът й.
— Това е невероятно! — Усмихнат, той я привлече към себе си в прегръдка. — Абсолютно невероятно! Колко врем мина? Пет години?
— Изглежда, вие двамата се познавате! — огорчено въз кликна Майра.
— С Ливи бяхме заедно в колежа. — Грег я отдръпна о себе си, за да я разгледа по-добре. — Боже мой, по-хубава си от всякога! Струва ми се невъзможно. — Вдигна ръка с привилегията на стар приятел и докосна косата й. — Отрязала си я. — После погледна към леля си. — Навремето стигаше до кръста й, съвсем права. Всички жени в Харвард завиждаха на Ливи за косата й. — Отново се извърна към нея. — Обаче така ти отива. Много е шик.
В главата й се блъскаха стотици въпроси, но не можеше да се реши да ги зададе. Изглеждаше почти същият, макар че от брадата, която си беше пуснал в колежа, сега бяха останали само мустаците. Приличаха му — пясъчноруси, също като косата — и придаваха на момчешкото му лице по-зрял вид. Очите му гледаха, както винаги, дружелюбно, а усмивката му бе все така въодушевена. Пет години сякаш се изпариха в един миг.
— О, Грег, толкова е хубаво да те видя отново. — Този път тя го прегърна. Няма значение, че колежът е на милиони години зад нея. Единственото, което има значение, е, че е тук, за да го докосне и притисне — някой, когото бе познавала в по-щастливи времена. И в по-тъжни.
