лично отношение. Чу как някой силно се закашля и усети димът да прониква в дробовете й. Вятърът го довяваше по-близо.
— Лив! — Торп я хвана за ръка и я издърпа да стане.
— Нищо ми няма — отвърна незабавно. Чу нова експлозия. Някой изпищя. — О, Господи! — Погледът й се стрелна обратно към сградата. — Колко човека са затворени още вътре?
— Досега не са успели да проникнат на шестия етаж. Ако някой все още е там или в самолета, е заминал.
Тя кимна. Гласът му беше спокоен и безстрастен — точно каквото й трябваше.
— Да, знам. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Трябва да пусна нещо в ефир. Предстои ми директно включване. — Отново погледна към него. — Ти какво правиш тук?
— Отивах към студиото. — На бузата й имаше петно о дима и пепелта. Той го изтри с палец. Тонът му остана непринуден. — Това не е в моята сфера, Лив. Не съм тук по работа.
Погледна покрай него нататък, където санитарите трескаво работеха по една от обгорените жертви.
— Ужасно ми се иска и аз да не бях — промърмори тя. Чу някъде вляво от себе си как дете пищи за майка си. — Мразя тази част от работата — да се ровиш в мъката на хората.
— Тази работа не е лесна, Лив. — Не я докосна. Искаш му се, но знаеше, че не от това има нужда в момента.
Лив извърна поглед към екипа си, който си пробиваше път в нейна посока. Само с кимване пое набързо надрасканата бележка от звукооператора.
— Добре, ще снимаме оттук, със сградата зад гърба ми. — Пое си дъх и застана с лице към камерата. — След като започна, искам да покажете изглед от цялата сграда. — Отново пое микрофона и изчака сигнала, който щеше да я свърже със студиото. — После задържате на самолета и връщате отново на мен. Запазете звуковия фон. — Чу в слушалките в ухото си броенето до сигнала. — Тук е Оливия Кармайкъл, пред сградата на Ливингстън, където тази сутрин в девет и половина чартърен самолет номер 527 се блъсна в шестия етаж. — Боб показа изглед от сградата, докато тя продължаваше да говори: — Причината за катастрофата все още не е изяснена. Пожарникарите евакуират обитателите и се опитват да осигурят достъп до шестия етаж и самолета. На борда е имало петдесет и двама човека, включително екипажът. — Камерата отново се върна на нея. — Все още няма данни за броя на пострадалите. На обгорените и задушените от дима се оказва първа помощ на място, преди да бъдат транспортирани до болница.
Торп стоеше по-назад и я наблюдаваше, докато Лив продължаваше репортажа си. Лицето й беше спокойно, с изключение на очите. Ужасът оставаше в тях. Независимо дали го съзнаваше, или не, но това само допълваше въздействието на данните и фактите, които излагаше. На бузата й още личеше следата от сажди и кожата й изглеждаше мъртвешки бледа от контраста. Зрителят, който търси нещо повече от думите, ще види жената, а не само репортера. Добра е в професията си, помисли си той, може би, защото непрекъснато се бори да потисне чувствата си. Усилието се забелязваше от време на време и я правеше по-достъпна.
— Това беше Оливия Кармайкъл — завърши тя — за Ви Ни Би. — Изчака да ги изключат от ефир, после смъкна слушалките. — Добре, направи малко записи със санитарите. Аз ще видя дали вече са успели да стигнат до шести етаж. Извикайте куриер. Ще им трябва всичко, което успеем да съберем за обедните новини.
Лив усети как самообладанието й отново си идва на мястото. Няма да има повече сривове.
— Много професионално — обади се Торп.
Отправи поглед към него. Излъчваше спокойствие и увереност. Неприятно й беше, че за един кратък миг бе изпитала необходимост от него — обикновена необходимост да е там и да се облегне на него. Това беше лукс, който не можеше да си позволява.
— Номерът е да бъдеш професионалист — потвърди Лив. — Да кажем, че най-сетне сме постигнали съгласие в нещо.
Той се усмихна и отметна кичур коса, паднал на челото й.
— Искаш ли да се навъртам наоколо?
Изгледа го втренчено, обзета от противоречиви чувства. Защо така лесно успява да я развълнува?
— Не се дръж любезно с мен, Торп — измърмори тя. — Моля те, не се дръж любезно. По-просто е, когато си гаден.
Наведе се и докосна устните й със своите.
— Ще ти се обадя довечера.
— Недей! — възрази бързо, но той вече се отдалечаваше. Лив изруга и се извърна. Не може да се притеснява за Торп. Все още й предстои да събере информация и да довърши репортажа си.
Лив наблюдаваше записа за новините в единайсет. Усещането беше различно от онова, което бе изпитала по време на по-ранното си излъчване. Когато говореше, седнала зад плота, и се взираше в собствения си образ на екрана, можеше да отдели чувствата от работата. Сега, сама в апартамента си, докато наблюдаваше кадрите като обикновен друг зрител, трагедията отново я връхлетя. Шейсет и двама човека бяха загинали, а още петнайсет бяха настанени в болница, включително четирима пожарникари. Данните все още не бяха официални, но, изглежда, грешка на пилота беше причината за удара.
Лив си помисли за жената, която се опитваше да утеши на тротоара — скъпоценният албум със снимки, който притискаше, първоначалната мъка, после скръбта. Нямаше оцелели от шестия етаж.
Беше истинско щастие, че е станало по това време на деня. Така се изрази и самата тя в репортажа си. Повечето апартаменти са били празни. Децата са били на училище, възрастните на работа. Но малкото момченце от апартамент 610 е било с грип.
Лив стана и изключи телевизора. Не може да мисли за това, не може да продължава да си го повтаря. Притисна ръце към слепоочията си. Време е да глътне два аспирина и да си ляга. Нищо не може да промени случилото се в ранните утринни часове и е време да се отърси от него.
Докато се промъкваше в леглото, изведнъж се сети, че е пропуснала да вечеря. Може би гладът е отчасти виновен за силното главоболие, но беше прекалено изтощена, за да поеме каквото и да е друго, освен аспирина. Затвори очи и остана да лежи в тъмнината.
Беше решила, че това е, което желае — спокойствие, уединение. Никой, от когото да зависи — никой, за когото да отговаря. Каквото притежаваше сега, си беше нейно; грешките, които допускаше, също си бяха нейни. Така е най-добре.
Отвори очи и се загледа в тавана, като се питаше кога ли точно бе започнала да изпитва съмнение.
Телефонът до нея избръмча и тя се надигна. Зашари с пръсти за копчето на нощната лампа, после взе молив едновременно с вдигането на слушалката. Кой друг, освен от студиото, може да й звъни посред нощ?
— Ало, да?
— Здравей, Лив.
— Торп? — Пусна молива и легна обратно. Невероятен е.
— Събудих ли те?
— Да — излъга тя. — Какво искаш?
— Исках да ти кажа „лека нощ“.
Въздъхна, а после се почувства доволна, че не може да види усмивката й. Не желаеше с нищо да го насърчава.
— Събуди ме, за да ми кажеш „лека нощ“?
— Забавих се. Току-що се прибирам. — Торп издърпа вратовръзката си. Ако имаше нещо, което да мрази в работата си, това бяха вратовръзките. — Искаш ли да знаеш къде бях?
— Не — пресече ентусиазма му и го чу как се подсмихна. По дяволите, каза си наум, после повдигна възглавницата под гърба си. Искаше да знае. — Добре де, къде беше?
— На среща с Ливовиц.
— Ливовиц? — Вниманието й вече бе пробудено. — Шефът на службата?
— Същият — изу обувките си Торп.
— Не знаех, че е във Вашингтон. — Колелцата започваха да се задвижват в главата й. Ливовиц няма да
