предприеме пътуване от Ню Йорк до Вашингтон без сериозна причина. — Какво иска?
— Харис Макдоуъл ще излезе в пенсия в края на годината. Предложи ми мястото.
Новината не беше чак толкова изненадваща, колкото небрежният му тон. Да ти предложат мястото на Макдоуъл не е нещо, което може да се приема несериозно. Слана, власт, пари. Да те смятат достоен да заемеш стола на Макдоуъл не е случаен комплимент. Това си е признание от най-висока степен.
Лив потърси нещо подходящо, което да каже, но се отказа.
— Поздравления!
— Не приех.
Този път изчака цяла минута.
— Какво?
— Не приех предложението. — Торп смъкна чорапите си и ги запрати по посока на коша с прането. — Този уикенд почиваш… — започна той.
— Чакай малко — изправи се още малко Лив. — Отказал си най-престижния пост в Си Ен Си или която и да е друга новинарска институция в страната?
— Може и така да го кажеш, ако искаш. — Запали цигара от втората си кутия за деня.
— Защо?
Торп издуха струйка дим.
— Обичам да работя на фронтовата линия. Не искам да ставам водещ, поне не в Ню Йорк. Та за този уикенд, Оливия…
— Странен човек си, Торп — намести се на възглавницата тя. Не можеше да го определи много добре. — Наистина странен. Повечето репортери биха убили човек за гази работа.
— Аз не съм като повечето репортери.
— Да — изрече бавно тя и се замисли. — Да, не си. От теб би станал добър водещ.
— Е — усмихна се той и започна да разкопчава ризата — това е истински комплимент от твоята уста. Искаш ли компания?
— Торп, в леглото съм.
— Ако това е покана, приемам.
Неспособна да се въздържи, тя се разсмя.
— Не, не е. Не съм водила подобен разговор, откакто бях ученичка.
— Можем да излезем и да се понатискаме на задната седалка в колата ми.
— Не, благодаря, Торп. — Почувства се по-добре и сгуши във възглавницата. Кога за последен път беше водила такъв глупав разговор по средата на нощта? Ако си се обадил само за да кажеш „лека нощ“…
— Всъщност се обадих за утре следобед.
— Какво има тогава? — тя се прозя и затвори очи.
— Имам два билета за откриването на сезона. — Смъкна ризата си и я захвърли след чорапите.
— Откриване сезона на какво?
— Мили Боже, Лив, на бейзбол! „Ориълс“ срещу „Ред Сокс“.
Изглеждаше така искрено изумен от невежеството й, че тя се усмихна.
— Дик Ендрюс отразява спорта.
— Разшири кръгозора си — посъветва я той. — Ще те взема в дванайсет и половина.
— Торп — отвърна тя, — няма да излизам с теб.
— Това не е сваляне, Лив. То следва по-късно. Става дума за игра с топка. Хотдог и бира. Това е американска традиция.
Лив угаси лампата и придърпа чаршафа върху раменете си.
— Мисля, че не се изразих достатъчно ясно — промърмори тя.
— Опитай пак утре. Палмър ще бъде пичер.
— Сигурна съм, че е много вълнуващо, но…
— Дванайсет и половина — повтори той. — Хубаво е да идем по-рано, за да намерим място за паркиране.
Тя още веднъж се прозя сънливо и се отпусна. Може би е по-лесно да се съгласи. Какво лошо би могло да има? Освен това никога не беше ходила на бейзбол.
— Нали няма да си с някоя от онези шапки?
Торп се усмихна.
— Не, оставям това на играчите.
— Дванайсет и половина. Лека нощ, Торп.
— Лека нощ, Кармайкъл.
Лив се усмихваше, докато поставяше слушалката. Миг преди да потъне в сън, осъзна, че главоболието й е изчезнало.
Шеста глава
Мемориъл Стейдиъм беше препълнен, когато пристигнаха. На Лив й предстоеше да научи, че цял Балтимор е много въодушевен за своите „Ориълс“. По трибуните нямаше, както бе предполагала, само мъже с филцови шапки, стиснали бира в ръка. Видя жени, деца, млади момичета, колежани, чиновници и работници. Трябва да има нещо в тази работа, помисли си тя, за да привлича толкова много хора.
— Землянката на трета база — каза Торп и посочи с ръка надолу по циментовите стъпала.
— Какво?
— Там са ни местата — поясни той. — Зад землянката на трета база. Ела! — Хвана я за ръка и я поведе надолу. Лив примигна към игрището, като се опитваше да свърже онова, което знаеше за играта, с белите линии, кафявата пръст и тревата. — Знаеш ли нещо за бейзбола? — попита Торп.
Помисли за миг, после му се усмихна.
— Три удара и си аут.
Той се разсмя и седна на мястото си.
— Днес ще изкараш ускорен курс. Искаш ли бира?
Неамериканско ли ще бъде, ако вместо това поискам кола? — Докато той даваше знак на едно от суетящите се наоколо момчета, Лив се облегна на парапета пред тях и разгледа полето. — Изглежда доста просто — подхвърли тя. — Ако това тук е трета база, то значи там са първа и втора — посочи с ръка. — Хвърлят топката, другият тип я перва, а после търчи по базите, докато някой я хване.
— Опростенчески анализ на този мисловен мъжки спорт — подаде й колата Торп.
— Какво има да се мисли тук? — попита, преди да отпие.
— Стрелкова зона, средна сила на удара, изстрелване, двойно отиграни топки, скорост на вятъра, подреждане на батерите, качество на резервите…
— Добре — прекъсна го насред потока от думи. — Може би наистина се нуждая от ускорен курс.
— Гледала ли си някоя среща? — облегна се назад с бирата си Торп.
— Хвърлям по някой поглед към екрана по време на спортните предавания. — Отново огледа стадиона. Слънцето беше ярко и топло, въздухът хладен. Долавяше миризмата на бира, печени фъстъци и хотдог. Някъде зад тях мъж и жена вече спореха за предстоящата среща. Имаше някакво усещане за съпричастност, което досега не бе доловила при епизодичното наблюдаване на колективни игри от телевизионния екран. — Оттук гледката е съвсем различна. — Загледа се в светлинното табло. Инициалите и цифрите по него почти нищо не й говореха. — Е, кога ще започва? — Извърна се към Торп и откри, че я наблюдава внимателно. — Какво има? — Втренченият му поглед я накара да се почувства неловко. Сдържаността, която беше планирала, не се получи. Сега започваше да се пита дали същото няма да се случи и с непринудената дружелюбност, на която бе решила да заложи.
— Вече ти казах, имаш фантастично лице — съвсем естествено отвърна той.
— Ти не гледаше лицето ми — възрази Лив. — Гледаше право в мозъка ми.
Торп се усмихна и прокара пръст по бретона й.
— Мъжът трябва да разбира жената, за която ще се жени.
— Торп… — свъси вежди тя.
Замислената лекция бе прекъсната от мощните звуци на орган и рева на тълпата.
