раменете си и го пусна в ръцете му. — Искам и ти да направиш същото. Не знам колко си пил, но сигурно е било повечко. — Той продължаваше да се усмихва насреща й — търпелива усмивка. — Махни тази ухилена физиономия от лицето си, Торп — заповяда му тя. — И… и стой настрана от мен. — Закрачи решително към вратата, след това се обърна да го изгледа за последен път. — Ти си луд! — подхвърли в допълнение, преди да отвори широко вратата и да изтича вътре.
Пета глава
Следващата сутрин на бюрото на Лив имаше една-единствена бяла роза. Беше поставена в тясна порцеланова ваза, все още пъпка, със здраво затворени венчелистчета. Естествено, разбра кой я е изпратил. Объркана, тя се отпусна на стола зад бюрото и се загледа в нея.
След като предната вечер се върна на масата за карти, Лив си бе обещала, че няма да мисли за разговора с Торп. Един разумен човек няма да се занимава с думите на ненормален тип. Обаче имаше един дълъг, тих период през нощта, когато остана да лежи будна в леглото си. Всяка сричка от разговора им на терасата отекваше отново в главата й. А сега й изпраща цветя.
Най-умно ще е да я изхвърли заедно с вазата в кошчето за боклук и да забрави за това.
Лив докосна с пръст едно от белите листенца на розата. Не може да събере сили да го направи.
Това в края на краищата е само едно цвете, напомни си тя. Безобидно. Просто няма да мисля откъде е дошло. Издърпа рязко някакъв напечатан лист пред себе си. След петнайсет минути трябва да предаде сводката за новините.
— Лив, слава Богу, че си тук!
Вдигна поглед към отговорния редактор, който се носеше забързано към бюрото й.
— Честър? — Беше раздразнителен, изнервен мъж, който живееше на антиациди и кафе. Беше свикнала да я посреща по този начин.
— Взимай втори екип и заминавайте на Ливингстън в югоизточната част. Някакъв самолет току-що се е разбил в шестия етаж.
Вече беше станала и сграбчваше чантата и якето си.
— Подробности?
— Ще ги получиш. Включваме се на живо веднага щом сте готови. С теб идва и техник. Всички са се разпилели из града или са покосени от грип. — Тонът му намекваше, че грипът не може да е извинение, за да не се явиш пи работа. — Върви, в микробуса са. — Пъхна малко ментово драже в устата си.
— Отивам! — Лив хукна към вратата.
Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото можеше да си го представи. Опашката на самолета стърчеше от фасадата на зданието като забита стрела. Би могло да се племе за старателно нагласена сцена от филм. Пожарите, предизвикани от удара, бълваха кълба дим. Във въздуха се носеха горещи талази и отвратителна миризма. Сградата беше заобиколена от пожарни и полицейски коли и още продължаваха да пристигат. Пожарникарите бяха на бойна нога, част от тях непрекъснато влизаха или излизаха, а други обливаха сградата с мощни струи от маркучите. По-ниските етажи бяха евакуирани. Чуваше плача и виковете през воя на сирените и пращенето на огъня.
Зад барикадите пресата вече действаше. Имаше камери и прожектори, репортери, фотографи и техници. Всички се движеха в своя особен, организиран хаос.
— Ще останем подвижни — каза на Боб, докато той надигаше камерата на раменете си. — Засега хвани сградата, пълна панорама на колите и линейките.
— Никога не съм виждал подобно нещо — измърмори гой, вече насочил обектива към видимата част от самолета. — Представяш ли си какво е вътре? — Лив поклати глава. Не искаше да си представя. Вътре имаше хора. Потисна пристъпа на гадене. Трябва да отразява събитие. — Ето там е Рийдър. — Погледна в посоката, която й сочеше Боб. — Заместникът на пожарната служба.
— О кей. Да видим какво може да ни каже. — Лив си проби път през тълпата. От време на време я блъскаха, но тя беше свикнала. Знаеше как да се провре през човешката маса, за да стигне до целта си. И знаеше, че екипът ще я последва. Щом се добра до края на преградата, тя зае стабилна позиция и пое микрофона от звукооператора.
— Господин Рийдър, Оливия Кармайкъл от VVB.
— Успя да подаде микрофона към него, като се приведе над барикадата и се закрепи на един крак. — Можете ли да ни кажете какво се случи и какъв е размерът на пожара?
Той погледна нетърпеливо микрофона, после Лив.
— Чартърен полет от „Нешънъл“. — Гласът му беше рязък, груб и нетърпелив, като погледа. — Все още не знаем причината за сблъсъка. Засегнати са четири етажа от сградата. Без шестия, останалите три бяха евакуирани.
— Можете ли да ми кажете колко човека е имало на борда?
— Петдесет и двама, включително екипажът. — Обърна се, за да изкрещи поредната команда в радиостанцията си.
— Осъществена ли е някаква връзка с тях? — настоя Лив.
Рийдър й хвърли дълъг, мълчалив поглед.
— Моите хора действат откъм покрива и нагоре откъм долните етажи.
— Колко човека има все още в сградата?
— Говорете с управителя, аз съм зает. Щом той се отдалечи, Лив даде знак на Боб да спре записа.
— Ще се опитам да разбера още колко души има вътре.
— После се обърна към звукооператора. — Върни се при радиостанцията. Разбери дали от службата знаят номер на полета, направлението и някакви предположения за сблъсъка. Ще се подготвим за предаване на живо. — Погледна часовника си. — След пет минути пак тук.
Обърна се, за да мине отново през тълпата. Една жена седеше самотна на бордюра. Беше облечена в износен халат и притискаше към гърдите си албум със снимки. Лив се отказа да търси управителя на сградата и се приближи до нея.
— Госпожо. — Жената вдигна глава, със сухи очи, пребледняла.
Лив клекна до нея. Позна състоянието на шок.
— Не трябва да седите тук на студа — каза й тихо. — Има ли къде да отидете?
— Не ме оставиха да взема нищо друго — отвърна тя и притисна албума още по-близо. — Само снимките ми. Чухте ли шума? Помислих, че е дошъл краят на света. — Гласът й бе съвсем изтънял. Този звук развълнува Лив.
— Правех чай — продължи жената. — Всичкият ми порцелан е строшен. И китайският сервиз на майка ми.
— Съжалявам. — Думите й прозвучаха ужасно неуместно. Лив я докосна по рамото. — Защо сега не дойдете с мен. Ето там. Санитарите ще се погрижат за вас.
— Имам приятели горе — жената премести поглед към зданието. — Госпожа Макгайвър от 607 и семейство Даусън от 610. Имат две деца. Излезли ли са вече?
Лив чу как нов прозорец се взривява от горещината.
— Не знам. Ще се опитам да разбера.
— Малкото момченце е болно от грип и трябваше да не ходи на училище. — Шокът отстъпваше място на мъката. Забеляза промяната в очите на жената, усети я в гласа й. — Тук имам негова снимка. — Разплака се — дълбоки, раздиращи ридания, които късаха сърцето на Лив.
Седна на бордюра до жената и я обгърна с ръце. Беше съвсем дребничка. Лив ужасно се страхуваше, че снимката ще е всичко, което е останало от момчето на семейство Даусън. Притисна я по-близо до себе си и се разплака заедно с нея.
Усети някаква ръка на рамото си. Погледна нагоре и видя Торп, изправен високо над нея.
— Торп — успя да продума, когато той пристъпи пред тях. Очите й бяха красноречиви. Той внимателно повдигна възрастната жена. Тя продължаваше да притиска албума. Пъхна ръка под мишницата й и продължи да й шепне нещо в ухото, докато я отвеждаше към линейките. Лив отпусна чело на коленете си.
Трябва отново да се съвземе, ако иска да си свърши работата. Репортерът не може да си позволява
