— Две спатии. — Лив заложи на слабата надежда да вземе ръка. Двамата с Грег имаха за съперници шефа на отделението по гръдна хирургия на една болница в Балтимор и неговата съпруга. Падаха много лошо. Никой от двамата не владееше играта добре. След една особено унизителна ръка Грег на шега покани хирурга и съпругата му на партия тенис. Добре си спомняше енергията на Лив на корта. Хирургът с усмивка отбеляза точките.
На останалите три маси в помещението седяха двама сенатори, известен генерал и вдовицата на бивш министър на финансите. Лив надаваше ухо за нехайните политически разговори и клюки. Няма да узнае някоя държавна тайна, но пък си беше създала контакти. Един репортер не може да си позволи да пренебрегва и най-незначителната информация. Никога не можеш да знаеш кое ще доведе до нещо по- значимо. Виждаше някаква ирония във факта, че една скъсана рокличка и похабени обувки са я довели в салона на съдия от Върховния съд.
— Пет пики. — Грег пое раздаването, а Лив разпери картите си на масата и стана.
— Съжалявам — отвърна на въздишката му при вида на онова, което можеше да му предложи.
— Тенис — промърмори той и изигра първото си асо.
— Ще глътна малко въздух.
— Страхливка — пошегува се той и й се усмихна. Лив се засмя и се измъкна на терасата.
Във Вашингтон все още беше хладно. Пролетта едва си пробиваше път. След горещината в салона хладният въздух й се стори освежителен. Светлината беше оскъдна, тъй като по луната пробягваха облаци. И беше тихо. Задната част на къщата бе закрита за уличния шум и градското движение. Лив чу приглушения смях на Майра, която очевидно бе спечелила точка.
Колко странно, помисли си тя, да срещне Грег просто така, да се върне отново към онези горчиво-сладки години от живота си. Крайности, каза си Лив. Живеех в крайности. Зашеметяващо щастлива, непоносимо нещастна. Сега е по-добре — без всички тези върхове и спадове в чувствата. По-безопасно е. Уморих се от рискове и провали. По-разумно е.
Обви ръце около себе си и се приближи до ръба на терасата. По-безопасно и по-разумно. Не можеш да бъдеш наранен, ако не поемаш рискове.
— Нямаш ли дреха, Лив?
Изпъшка и се завъртя на пети. Не беше чула вратата на терасата да се отваря, нито стъпките на Торп по каменната настилка. Оскъдната лунна светлина осветяваше директно лицето й, докато неговото беше в сянка. Почувства се в неизгодно положение.
— Не е толкова студено. — Отговорът й беше скован. Още не му беше простила, че я притесни в студиото.
Торп се приближи и постави ръце върху раменете й.
— Замръзнала си. Никой не иска да слуша новините от подсмърчаща говорителка. — Смъкна сакото си и го наметна на нея.
— Нямам нужда…
С ръце върху реверите, Торп я придърпа и заглуши думите й с настойчива целувка. Мислите й сякаш се взривиха, а после заглъхнаха до тихо, неразбираемо жужене в главата й. Усети как нежеланата тръпка на страстта за почва да я завладява точно преди устните му да се откъснат от нейните.
— Може би нямаше нужда от това — задържа я до себе си, като продължаваше да стиска реверите на собственото си сако. — Но аз имах.
— Ти сигурно си откачил! — Думите бяха силни и унищожителни, но прозвучаха дрезгаво от пробудената, страст.
— Сигурно — съгласи се той с готовност. — Иначе нямаше да си тръгна от апартамента ти онази нощ.
Лив пропусна това. Споменът за собствената й реакция бе твърде неприятен.
— Нямаше право да постъпваш така тази вечер в студиото.
— Да те целуна? — Видя го как се усмихна за миг. Смятам да ми стане навик. Имаш фантастични устни.
— Виж какво, Торп…
— Чух, че с племенника на Майра сте стари приятел — прекъсна я той.
Лив въздъхна отчаяно.
— Не виждам теб какво те засяга това.
— Просто уточнявам конкурентите — спокойно отвърна той. Харесваше му да я задържа близо до себе си, да изчаква леката й съпротива да се стопи.
— Конкуренти? — Лив щеше да се отдръпне от него, но беше приклещена в сакото. — За какво говориш?
— Трябва да разбера кои са другите мъже, на които позволяваш да те прегръщат, за да мога да се справя с тях. — Торп я притегли още мъничко по-близо до себе си. Топлината на тялото му сякаш се разнесе по кожата й. Очите му гледаха право в нейните. — Ще се оженя за теб.
Лив зяпна от изумление. Не мислеше, че е възможно Торп да я изненада отново. Беше мъж, от когото се бе научила да очаква всичко. Но не и това. Тук ставаше дума за спокойно, лишено от емоции изявление. Сякаш й казваше, че ще бъде следващият й партньор на бридж. След като изучи внимателно лицето му, Лив можеше да се закълне, че е напълно сериозен.
— Сега вече знам, че си откачен — прошепна тя. — Напълно, ама напълно луд.
Той повдигна едната си вежда в знак на съгласие, но продължи да говори със спокоен тон. Именно тонът му, повече от всичко друго, я хвърли в недоумение.
— Готов съм да ти дам шест месеца, за да приемеш. Аз съм търпелив човек. Мога да си го позволя. Никога не губя.
— Торп, имаш сериозен проблем. Трябва да поискаш да те пуснат в отпуск. Напрежението причинява странни неща на разсъдъка.
— Помислих си, че ще е по-просто, ако бъда напълно откровен с теб. — Сега той се усмихваше, развеселен от реакцията й. Погледът й вече не беше смаян, а предпазлив. — Така ще имаш време да свикнеш с мисълта.
— Торп — отвърна тя. — Няма да се омъжвам за никого. И определено няма да се омъжа за теб. Сега мисля, че трябва да…
Думите й отново бяха прекъснати от устните му. Слабият опит за протест бе сподавен, после окончателно заглушен, докато езикът му бавно завладяваше нейния. Стоеше притисната в него, а ръцете й бяха все така приковани към тялото й. Но той почувства как съпротивата се стопява, точно както беше желал. Собствената му страст се разгаряше. Устните й вече не бяха покорни, а действени.
Облаци замъглиха съзнанието й и й оставиха единствено усещания. Чувстваше някак меката и същевременно властна плът на устните му, бавното, уверено движение на езика му. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да ги обвие около него и да се притисне. Само устните и натискът на тялото й му показваха, че го желае.
Неочаквано, изцяло се превърна в създание от плът. Не искаше нищо друго, освен да бъде докосвана от него. Кожата й изгаряше за това, тялото я болеше. Продума нещо, което никой от двамата не можа да разбере. Торп долавяше ответната реакция. Желаеше я отчаяно. През ума му пробяга мисълта, че има право да го нарича луд. Желаеше я до границата на лудостта. Ако бяха сами… Ако бяха сами…
Постепенно той се върна към реалността. Ще има други случаи, други места. Овладя желанието си и отлепи устни от нейните.
— Какво щеше да ми казваш да направя? — прошепна гой.
Дишането й беше неспокойно. Напрягаше се да си спомни коя е, кой е този, който я държи, и какво й бе казал току-що. Той й се усмихна и мислите й започнаха да се проясняват.
— Да отидеш на лекар. — Не можа да изтръгне от себе си повече от тих шепот. Тялото й беше изтръпнало. — И то бързо, преди да си откачил наистина.
— Твърде късно. — Торп я притегли за една последна, изгаряща целувка. Смаяна от собствената си, напълно лишена от задръжки реакция, Лив се изтръгна от ръцете му и прокара ръка през косите си.
— Това е лудост. Това наистина е лудост! — Пое бързо дъх, за да се успокои. — Добре, ще си призная, че ми харесваш и това е достатъчно неприятно. Но дотук! Ще забравя всичко това. — Смъкна сакото от
