позволи отново да зависи от някого. Рискът е твърде голям, наказанието твърде сурово.
— Не! — блъсна го, внезапно обзета от паника Лив. — Не! — повтори отново и успя, ако не да се изтръгне, то поне да се отдръпне назад. Ръцете му продължиха здраво да я държат за раменете. Видя откритото желание в очите му, разбра, че същото сигурно се чете и в нейните.
— Какво не? — Гласът му прозвуча дрезгаво — отчасти сърдит, отчасти възбуден. Не беше очаквал, че ще изтръгне от него такава дива страст.
— Трябва да си вървиш — издърпа се от прегръдката му Лив и стана. Имаше нужда от разстояние, имаше нужда да се изправи на крака. Торп също стана, но по-бавно.
— Желая те. — Беше просто една суха констатация, докато се бореше с пулсирането в себе си. — И ти ме желаеш.
Би било абсурдно да го отрича. Лив си пое дълбоко дъх.
— Да, но не искам да те желая. — Отново въздъхна. — И няма да стане.
Торп усети как губи контрол. Сграбчи я за ръката и я издърпа към себе си. Видя как очите й се уголемяват, как зениците й се разширяват.
— Друг път няма да стане! — изруга тихо. После отново и пусна, толкова бързо, че Лив едва не падна по гръб върху дивана. Той напъха ръце в джобовете, за да не посягат към нея. — Това не е краят, Кармайкъл — предупреди я, преди да се извърне към вратата. — Това само началото.
Остави вратата да се затръшне зад гърба му и се насочи към асансьора. Имаше нужда да пийне.
Четвърта глава
— Записът от събранието на училищния борд на директорите все още се редактира. — Лив бързо погледна към часовника, преди да седне да прегледа сценария за вечерната емисия. Щях да имам повече време, мина й за миг през ума, ако не се налагаше да се занимавам с тези излишни подробности.
— Знаеш ли колко минути ще имаме за новините тази вечер? — Брайън разкъса обвивката на шоколада и седна върху бюрото й.
— Хм?
— Осемнайсет. — Лапна щедра хапка. — Сгъстяваме ги. Генералният директор е малко нервен, защото рейтингът ни е паднал с няколко пункта. Чух, че искал да промени тона на прогнозата за времето. Да се наблегне на хумора. Може би ще наеме комедиен писател.
— Или да пусне вентрилоквист и фокусник — измърмори Лив. Интригите я дразнеха. Даже докато говореше с Брайън, продължи да преглежда разпределението на времето за новините, които скоро трябваше да прочете в ефир. — Следващото, което ще чуеш, е, че прогнозата ще ни бъде съобщавана от някой тип, облечен в костюм на клоун, застанал на един крак, докато жонглира с чинии.
— Може би се нуждаем от комичния момент. — Брайън смачка хартийката от шоколада и я запрати в кошчето за боклук. — Водещата новина е изнасилването на паркинга до супермаркета.
— Виждам. — Продължи да преглежда материалите си, като с едното око следеше него, а с другото часовника. Това бе умение, което повечето репортери отрано развиваха у себе си.
— Марилий е направила страховит запис от мястото. Току-що го видях. — Той лапна и последното парче шоколад. — Жена ми пазарува там. По дяволите!
— Тази вечер всичко е само страхотии — стрелна го с поглед Лив и прокара ръка по врата си. — Цените на едро са се повишили с шест процента, безработицата не остава по-назад. Два грабежа в североизточната част и един палеж в добавка към изнасилването. Прекрасно!
— Както вече казах, може би наистина имаме нужда от комичен елемент.
— Искам да видя нарциси — внезапно каза тя. Умората изведнъж се стовари с пълна сила отгоре й. Дали заради мрачния тон на новините? Естествено, че досега си беше изградила имунитет за това. Дали е заради друго? Нещо я човъркаше през последните два дни. Нещо, което не можеше да определи съвсем точно. То я бе задържало будна дълго след като Торп напусна апартамента й снощи.
Брайън се вгледа за момент в лицето й. Беше забелязал леките сенки под очите й сутринта. Вече минаваше пот и те бяха по-дълбоки.
— Има ли нещо, за което би искала да си поговорим? — Лив отвори уста, изненадана от въпроса. После отново я затвори. Нищо не можеше да каже. — Знам, че нещо те яде напоследък. — Той се приведе малко по-близо, за да не могат думите му да стигнат до чужди уши. — Виж, защо не дойдеш на вечеря у нас тази вечер? Ще се обадя на Кати и ще й кажа да добави още едно канче вода в супата. Понякога два-три часа с приятели помагат.
Лив се усмихна и стисна ръката му.
— Това е най-милата покана, която съм получавала от доста време.
— Тогава не я отхвърляй.
— Налага се. Имам нещо уговорено за тази вечер. — Предложението я накара да се почувства по- добре, не толкова изолирана. — Може ли да си запазя правото за друг път?
— Разбира се. — Той стана, но Лив хвана ръката му, преди да се отдалечи.
— Благодаря ти, Брайън. — Улови го по-здраво, когато се опита да се отскубне. — Наистина.
— Няма нищо. — Издърпа я да стане и тя. — Почти е време за ефир. По-добре се замъкни до гримьорната и ги накарай да направят нещо с тези сенки под очите ти.
Лив несъзнателно ги докосна с ръка.
— Толкова ли е зле?
— Достатъчно.
Изруга тихо и се отдалечи, за да последва съвета му. Последното, което й трябва, е да изглежда измъчена на екрана. Голям късмет ще бъде да си личи, че не е спала, и Торп да види предаването й.
И какво като не съм спала добре, помисли си Лив, докато заемаше мястото си зад масата. Това няма нищо общо с Торп. Просто напоследък съм малко неспокойна. Освен това тази сутрин в осем вече бях пред югозападния вход на Белия дом, за да чакам да чуя коментари от членовете на кабинета. Малко съм уморена. Това няма нищо общо с приема в посолството… или със случилото се по-късно.
Лив си закачи микрофона и за последен път прелисти текста. Разпределението на времето беше много важно, тъй като новините следваха плътно една след друга.
Твърде усилено работи. Изминалите два дни бяха особено напрегнати — това е всичко. Т. С. Торп е последната й грижа. Първо събитията след назначаването на Дел, после трябваше да отразява онази бъркотия с училищния съвет. Присви очи срещу текста пред себе си и си каза, че нито веднъж не си е помислила за последната си среща с Торп. Изобщо не й е минавало през ум, откакто се случи. Нито веднъж. Само хиляди пъти.
Изруга наум и чу отброяването на трийсетте секунди. Изправи се на стола и вдигна очи. Торп стоеше в дъното на студиото. Гледаше я, без да отклонява очи, с невъзмутим поглед, облегнал гръб на тежката врата.
— Петнадесет секунди.
Какво прави тук? Лив усети как гърлото й пресъхва. Глупачка, каза си тя и откъсна очи от него, за да погледне в камерата.
— Десет секунди.
На мониторите се появи въведението — изглед на града от въздуха.
— Пет секунди. Четири, три, две, едно. Начало.
— Добър вечер, с вас е Оливия Кармайкъл. — Гласът й беше спокоен и ясен. Остана поразена, че дланите й са влажни. Прочете водещата новина и после изобщо не погледна към задната част на студиото, докато пускаха кадрите на репортажа от мястото на събитието.
Камерите превключваха от Лив към Брайън, като запазваха бързото темпо. Тя направи коментара за събранието на училищния съвет, без да пропусне и най-малкия детайл, макар че изпитваше почти физическо усещане за погледа на Торп върху лицето си.
Започна с потискащите новини за индекса на цените на едро. Доколкото знаеше, Торп никога не беше идвал в студиото преди или по време на предаване. Защо не е горе, където му е мястото, да доизглажда собствените си мъдри слова?
В основата на врата й се беше натрупало напрежение, което се засили, щом прекъснаха за реклами. Без
