във вземане на подкуп. Приятна вечер, мис Кармайкъл.
— Приятна вечер, сенаторе.
Останала сама, Лив се загледа за момент в изисканата малка картичка, после я пусна в чантата си. Човек не вири нос пред лична покана от Майра Дитмайер. Дори това да включва бридж и някакъв си племенник.
Рязко затвори чантата си и се върна при гостите.
— Започнах да мисля, че си организирала пресконференция там — подхвърли Торп и й подаде нова чаша вино.
— Почти — отправи му загадъчна усмивка тя.
— Ще дадеш ли подробности?
— Означава ли приемането на поканата ти, че трябва да делим? — отпи безгрижно от виното Лив. Чувстваше се някак странно развеселена. Три неочаквани познанства за една вечер си заслужаваха идването. — Всъщност — продължи тя, — мисля, че ще ми уредят среща на бридж парти.
— Среща? — намръщи се Торп. Беше забелязал жените, които излязоха от дамската тоалетна преди Лив.
— Да, среща. Нали знаеш — мъж и жена, които намират общи интереси в продължение на няколко часа.
— Страхотно! Насити ли се на това място?
— Да си кажа право, да. — Лив отпи една последна глътка и му подаде обратно чашата.
— Ще идем да вземем палтото ти. — Хвана я подръка и я поведе през залата.
— Благодаря, че ми позволи да те придружа, Торп. — Лив посегна за ключовете си, докато излизаха от асансьора на нейния етаж.
— Да ме придружиш — повтори той. — Това не влиза в определението ти за среща, така ли?
— Не беше среща.
— И все пак — пое връзката от нея и пъхна единия в ключалката. — Доброто възпитание налага да получа чаша кафе.
— За петдесет цента ще го получиш долу на улицата.
— Лив! — отправи й обиден поглед, който я накара да се усмихне.
— Добре, да бъдем възпитани. Заслужи си една чаша.
— Ужасно си щедра — отвърна й той, докато отваряше вратата.
Лив захвърли палтото си върху един стол на път към кухнята. Торп го погледна с лека усмивка. От време на време забравя за грижливо изградения си образ. Оливия Кармайкъл никога не би захвърлила така палтото си — тя е твърде изискана. Твърде дисциплинирана. Повече от всякога му се прииска да опознае жената под маската. Там имаше сърдечност, чувство за хумор, страст — и всички те скрити под тънка броня, поставена поради някаква причина. Торп възнамеряваше — рано или късно — да разбере каква е тя.
Обича цветовете, отбеляза мислено. Беше го забелязал и преди в начина, по който се облича. Сега го забелязваше отново в обзавеждането на апартамента й — лъскава синя декоративна възглавничка, купа с цвят на сини сливи. Малки ярки петна, помисли си Торп, подобно на мимолетните изблици страст. Лив непрекъснато я потиска, но тя съществува.
— Как пиеш кафето? — извика Лив, докато Торп се придвижваше към кухнята.
— Чисто.
Приближи се до стереоуредбата и започна да разглежда записите.
— От Ван Клибърн до Били Джоел — продума той, когато Лив се върна в стаята. — Много разнородно.
— Обичам разнообразието — отвърна тя и постави поднос с две чашки и чинийки върху малката масичка.
— Така ли?
Усмихна се, но съвсем леко, отбеляза Лив, сякаш се забавлява на някаква своя си шега. Започна да й се иска да не се беше съгласявала за кафето.
— Какво правиш за развлечение? — Торп прекоси стаята и се настани на дивана. Лив се поколеба за момент, след това седна до него. Едва ли би могла да избере кресло в другия край на стаята.
— Развлечение? — повтори тя и посегна към кафето си.
— Точно така. — Беше забелязал колебанието й. Приятно му бе да знае, че не е безразлична към него. Ако я смущава, това е някакво начало. — Нали знаеш — боулинг, колекциониране на марки.
— Напоследък не ми остава много време за хоби — измърмори Лив и отпи от кафето си. Чудеше се защо беше съвсем спокойна, когато излезе от кухнята, а сега цялата е напрегната. Торп запали цигара и продължи да я наблюдава. Тя се бореше с юношеския импулс да се отдръпне от него.
— За какво имаш време?
— Работя — отвърна тя и раздвижи рамене. Защо едно най-обикновено пиене на кафе и разговор карат пулса й да се ускорява? — Това ми отнема достатъчно време.
— Неделя следобед?
— Какво? — Вече беше вдигнала очи към него, преди да осъзнае грешката си. Неговите бяха тъмни, открити и по-близо, отколкото очакваше.
— Неделя следобед — повтори той. Не я докосна. Очите му се плъзнаха надолу към устните й, после обратно. — Какво правиш в неделя следобед?
Нещо се разгаряше в нея, — нещо първично и силно. Лив от години не беше усещала мигновеното пробождане на страст. Но той не я докосва, не се любят. Двамата само пият кафе и разговарят. Каза си, че сигурно е изпила твърде много вино и отново вдигна чашката с кафе.
— Обикновено се опитвам да наваксам с четенето. — Видя как към тавана се издига струйка дим, преди Торп да угаси цигарата си. — Загадъчни убийства, трилъри. — Очите й отново се стрелнаха нагоре, когато пое чашата от ръката й.
— Винаги съм обичал да разрешавам загадки — измърмори той. — Да ровя под повърхността, за да открия нещо, което не се забелязва на пръв поглед. Имаш почти прозрачна кожа. — Докосна с пръст бузата й. — Но още не съм успял да надникна под нея. Засега!
— Не искам да надничаш в съзнанието ми — понечи да се отдръпне тя.
— Тогава ще го оставим за по-късно — обгърна я с ръце той. — Искам да те подържа. Докато танцувахме, си обещах, че отново ще те подържа, когато останем насаме.
Ти не желаеш да те държи, настояваше разумът й. Но не му го каза и не се възпротиви, когато я притегли по-близо.
Очите му за миг се стрелнаха към устата й.
— От дни ми се иска да те целуна отново. — Устните му съвсем леко се отъркаха в нейните. — Твърде дълго — прошепна той.
Ти не желаеш да те целува, настояваше разумът й. Но не му го каза и не се възпротиви, когато притисна устни върху нейните.
Този път Торп не беше търпелив. Желанието сякаш изригна — горещо, почти неудържимо. Лив бе повлечена от него, зашеметена от мълниеносната му страст и собственото си мигновено откликване. Нямаше време да мисли, да разсъждава. Ръцете й се сключиха около него. Устните й се разтвориха.
Откъде се появи тази настойчива нужда? И двамата изглеждаха уловени в капана й, неспособни да се придържат към предначертаното си поведение. Тя не можеше да спре нито него, нито себе си; той не можеше да следва спокойното темпо, което си бе определил. Безразсъдство. И двамата го чувстваха. Необходимост. Невероятната необходимост да вкусват, докосват и да си принадлежат. Не знаеше, че устните й ще станат толкова нежни в страстта. Пожела да разкъса черната й рокля и да я открие. Това беше лудост. Самообладанието го напускаше твърде бързо.
Лив простена, след като устните му се спуснаха по гърлото й. Искаше да бъде докосвана и се чу как му го казва, после се притисна в него, докато той милваше гърдите й през тънката копринена материя. Отново притегли устните му към своите.
Беше зажадняла и взе от него онова, от което толкова дълго се бе лишавала. Жадуваше за близостта на езика му върху своя, за усещането от ръцете му, обхождащи тялото й. В тях имаше решимост и нужда. Нужда от нея. И я караше да изпитва необходимост от него със сила, която я плашеше. Не може да си
