Надали познавате семейство Дрескот?
— Не.
— Е, да, наистина, Хюстън не е типичното малко американско градче — младежът протегна кльощавите си крака, които бяха няколко степени по-бледи от ръцете му, ала вече взели и те да хващат тен. — Значи сте учили в тексаския университет?
— Точно така.
— И какво?
Тя се усмихна и устреми поглед към водача.
— Морска биология.
— Подходящо.
— А вие?
— Счетоводство — той отново се ухили лъчезарно. — Много суха материя. Затова, като мине времето на данъците, си взимам отпуск и винаги ходя някъде на открито.
— Може да се каже, че изборът на мястото в случая е крайно сполучлив. Готови ли сте за ново гмуркане?
Младежът си пое дълбоко дъх, уж да събере смелост и да се престраши.
— А-ха. Хей… Вижте, какво ще кажете да пийнем по нещо, когато се върнем?
Беше мил и привлекателен по един приятен, ненатрапчив начин. Лиз му се усмихна извинително и стана.
— Звучи примамливо, но съм затрупана до гуша с работа.
— Аз съм тук за две седмици. Може би някой друг път?
— Може би. Хайде сега да проверим екипировката.
Когато лодката стигна брега, денят преваляше. Клиентите й, повечето доволни от себе си, се разотидоха — някои да се преоблекат за вечеря, други да полежат на плажа или да побродят наоколо. Само малцина още се въртяха край лодката, сред тях бодигардът й и счетоводителят от Тексас. Мина й през ум, че бе малко рязка с него.
— Дано да ви е харесало, господин…
— Трайдънт. Ала по-добре Скот. Хареса ми. Няма да е зле пак да опитам.
Тя му се усмихна и взе да помага на Луис и останалите от хората й да разтоварят лодката.
— Ние сме на разположение.
— Вие… Ъ-ъ, давате ли частни уроци?
Лиз зърна погледа му. Може би не бе била достатъчно рязка.
— При случай.
— Тогава, бихме могли…
— Хей, госпожичке, здрасти!
Тя заслони очи с длан.
— Господин Амбъкъл.
Той беше застанал на пътеката в неопрен с къси крачоли, издут от едрите му бутове. Косата му, доколкото още я имаше, бе мокра и зализана назад. До него с отегчен вид стоеше жена му, облечена с бански костюм, чиято кройка имаше за цел да понамали визуално доста широкия й ханш.
— Тъкмо пак влизам! — извика Амбъкъл. — Цял ден съм вътре.
Изглеждаше неимоверно доволен от себе си. Жена му погледна Лиз и извъртя нагоре очи.
— Както е тръгнало, няма да сбъркам, ако ви наема при мен на работа, господин Амбъкъл.
Той избухна в смях и се шляпна по бедрата.
— Предпочитам да се гмуркам, отколкото нещо друго — хвърли поглед към жена си и я потупа по рамото. — Е, с някои малки изключения. Иди да платиш за нови бутилки, скъпа, и кажи да ми ги донесат.
— Пак ли ще влизаш?
— Довечера. Де да можех да придумам госпожичката за едно нощно плуване.
— Ако питате мен, аз се пъхвам в леглото с някоя хубава книжка — обърна се жена му към Лиз. — Единствената вода, която имам желание да видя, е тази във ваната.
Лиз се засмя и скочи на пристана.
— В момента и аз съм на същото мнение. А, позволете да ви запозная. Това е Скот Трайдънт. Току-що се гмурка за първи път.
— Ха така, браво! — шляпна го свойски Амбъкъл по гърба. — Хареса ли ти?
— Ами, аз…
— Несравнимо, нали? Какво ще кажеш да опиташ през нощта, а, момко? Съвсем различна работа е нощно време.
— Навярно, но…
— Отивам да сменя бутилките.
Амбъкъл го тупна отново по гърба, нарами акваланга и се заклатушка към павилиона.
— Съвсем се е вманиачил — обади се госпожа Амбъкъл и пак подбели очи към небето. — Не се оставяйте в ръцете му, господин Трайдънт. Не може да се отървете после от него за нищо на света.
— Ще внимавам. Приятно ми беше да се запознаем, госпожо Амбъкъл.
Видимо слисан, Скот гледаше подире й, когато тя си тръгна, отправила се към хотела.
— Ама че двойка…
— Така е — Лиз също нарами акваланга си. Помощниците й не го бяха прибрали заедно с останалото снаряжение, защото тя го държеше отделно от екипировката, която раздаваше под наем. — Довиждане, господин Трайдънт.
— Скот — поправи я той отново. — А относно питието…
— Благодаря, все пак — отвърна любезно Лиз и го остави да стърчи на пристана. — Всичко наред ли е? — попита и влезе в павилиона.
— Тъкмо приключваме проверката. Един от вентилите прави номера.
— Задели го Хосе да го погледне — по навик влезе навътре да напълни кислородните си бутилки, преди да ги остави в шкафа. — Всички лодки се прибраха, Луис. Имаме още малко работа. Ти и другите може да вървите, щом приключите с огледа. Аз ще затворя.
— Нямам нищо против аз да остана.
— Ти затвори снощи. Какво искаш? — усмихна му се през рамо. — Допълнително заплащане за извън работно време ли? Тръгвай си, Луис. И не ми разправяй, че тази вечер нямаш среща.
Той поглади мустак.
— Всъщност…
— Страхотна мацка, а? — повдигна въпросително вежда тя, а въздухът засвистя в бутилката.
— Че как инак?
Лиз се засмя. Изправи се и видя Амбъкъл да върви през пясъка с новите бутилки. Хората й бяха свършили с подреждането и разговаряха помежду си.
— Ами, хайде върви тогава и се издокарай. Аз пък имам среща със счетоводната книга.
— Много работиш — промърмори недоволно Луис.
Тя се обърна изненадана.
— Че откога така?
— От самото начало. И става все по-зле, особено когато Фейт я няма. По-добре да я беше оставила да учи тук.
Това, че тонът й стана студен, беше само защото чувстваше Луис близък.
— Тя е щастлива в Хюстън при баба си и дядо си. Инак нямаше да я пратя.
— Тя да, сигурно. А ти?
Лиз свъси вежди и извади връзка ключове от чекмеджето.
— Нещастна ли ти изглеждам?
— Не — той колебливо я докосна по рамото. Познаваше я от години и знаеше, че има граници, които тя на никого не позволяваше да премине. — Обаче и щастлива не изглеждаш. Как така не завъртя главата на някой от тези богати американски туристи? Ето онзи на лодката — така те зяпаше и се кокореше, че очите
