— Дръж под око двойката младоженци, Луис. Акълът им е повече един в друг, отколкото във вентилите.
— Няма проблем.
Той също й помогна да вдигне и нагласи кислородните бутилки, после се отдръпна и я изгледа, докато Лиз затягаше ремъците.
— Струваш ми се умърлушена, малката.
— Нищо ми няма, добре съм.
Тя вдигна глава и Луис забеляза синините по шията. Случката вече бе обиколила околността.
— Сигурна ли си? Не изглеждаш чак толкова добре.
Лиз повдигна иронично вежда и закачи ножа си на колана.
— Много мило.
— Слушай, сериозно ти говоря. Караш ме да се тревожа за теб.
— Няма основание за безпокойство.
Тя си надяна маската и хвърли поглед към пълничкия тип, който се бореше с плавниците. Беше охраната й за деня.
— Полицията държи всичко под контрол — добави, като се надяваше да е вярно. Ала далеч не беше толкова сигурна дали това важеше и за Джоунъс.
Предната вечер поведението му не я изненада особено. Още от самото начало беше усетила у него тази заплашителна изчаквателност, зад която се криеше буен и невъздържан нрав. Но при вида на изкривеното му лице, когато сграбчи Ерика, и при звука на хриптящия му глас изпита едно студено, кухо усещане под лъжичката. Не го познаваше достатъчно, за да е сигурна дали ще сдържи яростта си, или ще я пусне на воля. Нещо повече, откъде можеше да знае дали изобщо бе в състояние да я обуздае? Отмъщението, помисли си, има грозен облик. А той търсеше именно отмъщение. Спомнила си израза в очите му, се опасяваше, че ще го намери.
Лодката се заклати и я върна към настоящия момент. Сега не можеше да мисли за Джоунъс. Чакаше я работа и клиентите й, с които трябва да се занимава.
— Госпожице Палмър — запромъква се към нея длъгнест млад американец с тесен гръден кош и подкупната усмивка. — Бихте ли ме проверили?
— Разбира се.
Делово и оправно Лиз взе да оглежда снаряжението му.
— Малко ме е страх — призна той. — Никога преди не съм правил подобно нещо.
— Не вреди човек да го е страх малко. Така ще бъде по-предпазлив. Готово, сега си сложете маската. Трябва да ви стои удобно, ала плътно.
Младежът се подчини. Очите му зад стъклото изглеждаха ококорени и неясни.
— Ако не възразявате, мисля да се държа близо до вас там, долу.
Тя му се усмихна.
— Нали за това съм тук. Дълбочината е петнадесет метра — обърна се към цялата група. — Не забравяйте да се спускате бавно и да изчаквате за компенсиране на налягането. И ви моля, освен това, да не изпускате групата от поглед през цялото време, докато сме долу.
Лиз седна на борда и с привична лекота се преобърна във водата. Изплува наблизо и изчака, докато под наблюдението на Луис, който остана последен на палубата, всички скочиха един по един. Нагласи за последен път маската и се гмурна.
Това винаги й доставяше удоволствие. Чувството на безтегловност и лекота, илюзията за безпрепятственост и неуязвимост. Недалеч от повърхността морското дъно изглеждаше като разстлано бяло покривало. Тя се задържа малко там да се наслади на гледката. После с бърз замах последва групата.
Младоженците се държаха за ръка и изживяваха в захлас най-неповторимите си мигове. Лиз отново си напомни мислено да не ги изпуска от поглед. Прикрепеният да я охранява полицай се влачеше мудно до нея като сънена морска костенурка. Той също нямаше да я изпуска от поглед. Повечето от останалите се държаха близо един до друг, очаровани, но предпазливи. Слабичкият американец плуваше насреща й с широко отворени очи, в които имаше смесица от възторг и уплаха, после се пристрои редом и застана съвсем близо до нея. За да го накара да се отпусне, тя докосна рамото му и посочи нагоре. С леко движение се обърна по гръб, с лице към повърхността. Слънцето слабо прозираше през водата, а килът на лодката ясно се различаваше. Младежът кимна и я последва надолу.
Край тях се стрелкаха риби, на пасажи или сами. Водата беше прозрачна и на фона на белия пясък багрите се открояваха, сменяха и преплитаха. Набраздените туфести корали се издигаха като твърдо вкопани хълмчета с жълто минзухарен цвят. Ветрилообразните, нежни като дантела, се развяваха в розово и пурпурно. Лиз посочи на спътника си колония обитатели на коралите, които проблеснаха с металическата си окраска, после се стрелнаха сред разклонените като еленови рога корали.
Това бе един свят, който тя разбираше и навярно по-добре, отколкото този на повърхността. Тук, в тишината, Лиз често намираше душевния покой, който напоследък от ден на ден все повече й се изплъзваше. Научните названия на морските твари не й бяха чужди. Навремето прилежно ги беше изучавала с мечтата да разкрива тайните на морския свят и да направи красотата му достояние на другите. Това беше минало, беше сякаш в един друг живот. Сега тя срещу почасово заплащане обучаваше туристи и им даваше нещо удивително и незабравимо, което да отнесат у дома след края на почивката си. Това й стигаше.
Загледа се развеселена в една снежнобяла ангелска риба, която бе заета да гълта издигащите се нагоре мехурчета въздух. За да позабавлява клиентите си, Лиз бодна с пръст друга малка женска. По-едрият войнствен мъжки се спусна с отворена уста към пръста й, после се прилепи до своята собственост. Вдясно забеляза как от дъното нагоре се изстреля пясък и размъти водата. Тя направи знака за внимание и посочи плоския, подобен на чиния скат, който отплува настрани, раздразнен от нашествениците.
За да се перчи, новоизлюпеният съпруг правеше някакви пируети пред погледа на младата си жена. Добили вече малко увереност, членовете на групата се поразпръснаха. Само охраната на Лиз и боязливият американец се държаха през цялото време на ръка разстояние от нея. През прекараните под водата тридесет минути тя обикаляше групата и наблюдаваше всеки един поотделно. В края на урока беше доволна, че клиентите й знаят за какво са си дали парите. Това се потвърди и когато изплуваха.
— Превъзходно! — на палубата се покатери английски бизнесмен, който идваше за първи път в Мексико. Лицето му беше силно почервеняло от слънцето, ала той изглежда нямаше нищо против. — Кога слизаме пак? Лиз се засмя и помогна на останалите да се качат.
— Времето под вода и навън трябва да е балансирано, поне съизмеримо. Но ще се гмуркаме още.
— Какво беше онова раздърпано рошаво нещо? — попита друг. — Приличаше донякъде на храст.
— Това е горгона, по името на митологичните същества горгони, за които сте чували — тя свали акваланга си и разкърши гръб. — Ако си спомняте, косата им представлявала съскащи във всички посоки змии. Камшичестата горгона има гъвкава скелетна структура и се огъва като змия от течението.
Имаше още въпроси и още отговори. Лиз забеляза, че младият американец, който се бе държал неотлъчно до нея, сега седеше настрани сам и се подсмихваше. Тя заобиколи струпаната на палубата водолазна екипировка и отиде при него. Отпусна се редом.
— Справихте се много добре.
— Тъй ли? — той изглеждаше малко като замаян. — Хареса ми — сви рамене, — ама трябва да призная, че се чувствах по-добре, като ви виждах наблизо. Вие със сигурност знаете, какво правите.
— Защото съм го правила безброй пъти.
Младежът се облегна назад и свали ципа на водолазния си костюм до кръста.
— Не искам да любопитствам, обаче се чудех, американка сте, нали?
И преди й бяха задавали този въпрос. Лиз приглади мократа си коса. — Да.
— А откъде?
— Хюстън.
— Стига бе! — грейнаха очите му. — Гледай ти, аз пък учех в Тексас. В университета.
— Сериозно? — лекото вълнение, което инак рядко я спохождаше, и сега отмина бързо, както се беше появило. — Аз също. За кратко.
— Колко е малък светът! — възкликна доволно той. — Тексас ми харесва. Имам приятели в Хюстън.
