— Кажи й, че няма да съжалява — намеси се Джоунъс, когато жената поклати глава с намерението пак да откаже.
Без да изчака Лиз да преведе, той извади портфейла си и измъкна от там банкнота. Видя как страхът в очите на жената се смени с нерешителност.
— Няколко минути — съгласи се тя и посочи кафенето на отсрещния тротоар… — Ей там.
Джоунъс поръча две кафета и чаша вино.
— Попитай я за името й — нареди на Лиз.
— Говоря английски — обади се жената, извади тънка цигара и я потупа в масата. — Аз съм Ерика. С Джери бяхме приятели. — Вече поуспокоена, тя му се усмихна. — Сещате се, нали, добри приятели.
— Сещам се.
— Той беше хубав — добави жената и прехапа долната си устна. — И много забавен.
— От колко време се познавахте?
— Две седмици. Много ми беше мъчно, като разбрах, че е умрял.
— Убит — уточни Джоунъс.
Ерика отпи голяма глътка вино.
— Мислите ли, че е било заради парите?
Той целият се напрегна. Всеки мускул от тялото му се изопна. Хвърли бърз предупредителен поглед на Лиз, преди да бе успяла да се обади.
— Не зная… Така изглежда. Какво ти е споменал за това?
— Ами, достатъчно, за да ме заинтригува — тя се усмихна отново, лапна цигарата и я запали. — Джери беше страшно чаровен. И щедър. — Имаше предвид тънката златна верижка, която й купи, и обиците с красиви сини камъни. — Мислех, че е много богат, ама той каза, че скоро ще бъде още по-богат. Обичам чаровните мъже, особено пък богатите. Джери каза, че като получи парите, ще заминем. — Жената издуха облаче дим и вдигна примирено рамене. — А взе, че умря.
Джоунъс пиеше кафето си и я наблюдаваше изпод вежди. Тя имаше, както се беше изразил Луис, зашеметяваща външност. И не бе никак загубена. Беше сигурен също, че в момента мисълта й бе насочена към едно-единствено нещо.
— Знаеш ли кога е трябвало да получи парите?
— Разбира се, нали трябваше да предупредя в работата си и да взема отпуск, преди да заминем. Той ми се обади — в неделя. Беше много развълнуван. „Ерика“, каза, „улучих джакпота“. Аз му бях малко сърдита, защото никакъв не се появи в събота вечер. Каза ми, че имал някаква спешна работа в Акапулко и попита дали ще ми хареса да прекараме някоя и друга седмица в Монте Карло — тя се усмихна на Джоунъс и премига с дългите си ресници, после издуха струя дим над рамото му. — Реших да му простя — продължи. — Стегнах си багажа. Канехме се да тръгнем във вторник. А в понеделник вечер прочетох във вестника, че е мъртъв. За парите нищо не пишеше.
— Знаеш ли с кого си е имал работа?
— Не. На няколко пъти разговаря с друг американец — един мършав, с белезникава коса. Срещаше се и с един мексиканец. Той не ми хареса, имаше мал охо.
— Лошо око — поясни Лиз. — Можете ли да го опишете? — намеси се за първи път в разговора.
— Не е красавец — отвърна безцеремонно жената. — Лицето му е сипаничаво. Косата му е дълга на врата, пада върху яката. Слаб и нисък. — Тя отправи на Джоунъс такава знойна усмивка, от която чак въздухът се нажежи. — Обичам високите мъже.
— Знаете ли как се казва?
— Не. Обаче се обличаше доста добре. Беше изтупан — елегантни костюми, хубави обувки. И носеше гривна, тънка такава, с кръстосващи се краища. Много красива. Мислите ли, че знае нещо за парите? Джери каза, че били много пари.
Джоунъс отново извади портфейла си.
— Искам да узная името му — каза и остави на масата петдесет доларова банкнота. Жената посегна към парите, ала той я хвана за ръката. — Неговото и на американеца. Само не се опитвай да ми играеш номера и да ме размотаваш, Ерика.
Тя тръсна глава и стисна в шепа петдесетачката.
— Ще им науча имената. Като ти ги кажа, още петдесет.
— След като ми ги кажеш — Джоунъс надраска телефонния номер на Лиз върху своя визитка. — Обади се на този номер, щом разбереш нещо.
— Добре — тя пъхна листчето и банкнотата в чантичката си и стана. — Знаеш ли, не приличаш чак толкова на Джери, колкото ми се стори отначало.
Ерика затрака с високите си тънки токчета, прекоси улицата и се върна в отсрещния бар.
— Това е началото — рече Джоунъс и бутна кафето си настрана. Вдигна глава и видя, че Лиз го гледа изпитателно.
— Какво има?
— Не ми харесва начина, по който действаш.
Той подхвърли банкнота на масата и се изправи.
— Нямам време за губене в любезности.
— А какво щеше да правиш, ако не я бях успокоила? Да я завлечеш в най-близката тъмна уличка и да опиташ с бой?
Джоунъс извади цигара и се помъчи да потисне яда си.
— Хайде да си вървим, Лиз.
— Чудя се дали изобщо се различаваш по нещо от онзи, когото търсиш! — стана тя рязко от масата. — Между другото, мъжът, който нахлу вкъщи и ме нападна, носеше гривна на китката си. Напипах я, когато опря ножа в гърлото ми.
Наблюдаваше го как вдига бавно поглед от върха на цигарата си и го приковава в очите й.
— Нищо чудно да се познаете един друг, когато му дойде времето.
Пета глава
— Винаги следете внимателно показанията на приборите — даваше наставления Лиз и, докато говореше, за нагледност сочеше съответната част от водолазното снаряжение. — Всяка подробност е жизненоважна за вашата безопасност, когато сте под вода. Това важи както за първото ви слизане долу, така и ако сте го правили вече петдесет пъти. Човек лесно се увлича и захласва не само от коралите и другите морски обитатели, а и от самото гмуркане и забравя, че е зависим от кислородната бутилка. Винаги гледайте да започнете изкачването пет или десет минути, преди да ви е свършил въздухът.
Май изчерпа всичко за този урок, реши тя. Беше приказвала час и ако продължеше, рискуваше учениците й да станат разсеяни и нетърпеливи. Беше време да им позволи да вкусят от това, за което си бяха платили.
— Ще се гмурнем всички заедно. На някой може да му се прииска сам да разглежда дъното, но твърдо запомнете, че е задължително да плувате поне по двойки. Още една мярка за сигурност е да наглеждате приборите на другаря си до вас.
Лиз закопча колана с тежестите и групата новаци стори същото. Знаеше, че много от тях гледат на подводното плуване като на забавно приключение. Нищо лошо, разбира се, стига да не забравяха правилата за безопасност. Когато ги инструктираше, тя не само подробно обясняваше кое и как, а винаги изрично подчертаваше възможните проблеми и какво трябва да се прави в такива случаи. Всеки, който слизаше под вода с нея, беше длъжен да знае какво да предприеме при каквито и да било обстоятелства. Злополуките и нещастните случаи при водолазния спорт бяха предимно резултат от небрежност. Лиз никога не се отнасяше нехайно нито към себе си, нито към учениците си.
Сега те си слагаха кислородните бутилки и повечето възбудено говореха.
— В тази група — нарами Луис акваланга си, — всички се случиха съвсем зелени.
— А-ха — помогна му Лиз да закопчае ремъците.
Неговата екипировка, както и на останалите й работници, я предоставяше тя. И беше проверявана не по-малко щателно от тази на клиентите й.
