му щяха да изпадат, ако не бяха на ластик.
Образното описание я разсмя от сърце. Лиз го потупа по бузата.
— Значи смяташ, че един богат американски турист е пътят към щастието?
— Може и красив мексикански.
— Ще помисля по въпроса… След летния сезон. Хайде, върви — побутна го.
— Тръгвам — Луис си облече тениска. — И бъди нащрек с онзи Джоунъс Шарп — добави. — Погледът му е съвсем различен, не като на онзи.
Тя нетърпеливо махна с ръка.
— Аста луего.
Останала сама, Лиз продължи да стои, като подрънкваше с връзката ключове, загледана към плажа. Хората са по двойки, помисли си, като се почне от доволните и уравновесени съпрузи, излегнали се на шезлонгите, до младите мъже и жени, сгушени заедно върху хавлии на пясъка. Какво ли е усещането да си половината от едно цяло? Дали действа успокояващо? Или човек неизбежно губи част от себе си, щом е свързан с някого?
В представата й нейните родители бяха отделни личности, ала при все това мисълта за единия винаги я караше да се сеща и за другия. Носи ли утеха съзнанието, че ако протегнеш ръка, ще има кого да прегърнеш?
Спомни си прегръдката на Джоунъс. Твърдите му, силни ръце. Не, подобни отношения с него едва ли биха били спокойно изживяване. Такава връзка щеше да е пълна с изисквания, дори изглеждаше плашеща. Една жена би трябвало да е достатъчно силна, за да остане незасегната и вярна на себе си, както и достатъчно податлива, за да се слее с него в едно цяло. Връзката с мъж като Джоунъс бе вечна опасност, която нямаше да премине с времето.
За миг се отдаде на копнежа, на мечтата да бъде прегръщана и целувана така, сякаш нищо друго и никой друг не съществуваше. Да бъде милвана и ласкана по този начин винаги, когато я водеше желанието… Може би си заслужаваше риска?
Глупости, отърси се бързо от виденията. Джоунъс не си търси жена, нито пък тя имаше нужда от мечти. Обстоятелствата ги бяха сблъскали временно. Двамата имаха свои отделни, различни светове и собствени проблеми, с които да се справят. Но в душата й се промъкнаха тъга и съжаление, трепнаха желания, които я смутиха и нарушиха покоя й.
И понеже чувството не я напусна, остана недосегаемо, извън нейната власт, Лиз упорито се съсредоточи върху дребните подробности, които трябваше да свърши, преди затварянето. Прехвърли документите и парите в кожена папка. Би трябвало да се отбие по пътя и да ги внесе в банката, ала вече се боеше да носи у себе си пари и чекове. Все пак отдели още няколко минути, за да попълни старателно вносната бележка.
Чак когато се накани да тръгва и хвана връзката ключове, се сети за екипировката си. Пъхна папката под тезгяха и отиде да я прибере.
Това беше, може би, единственият лукс, който си позволяваше. Прекарваше повече време с подводното си снаряжение, отколкото пред гардероба и огледалото. За нея неопреновия водолазен костюм бе по- вълнуващ от всякакви френски коприни. Държеше екипировката си отделно от останалия инвентар в магазина. Отключи шкафа и окачи вътре водолазния костюм, остави маската, колана с тежестите, регулаторния вентил, а също и пъхнатия в калъфа му нож. След като сложи и кислородните бутилки една до друга, тя затвори вратата и пак я заключи. Направи две-три крачки и кой знае защо погледна пак ключовете в ръката си и взе да ги прехвърля един по един между пръстите.
Ето го този за външната врата на павилиона, за решетката на прозореца, за двигателя на мотопеда и катинара от веригата, с която го заключваше, после от чекмеджето с парите, предната и задната врата на къщата й и от мазето. Осем ключа. Но на връзката имаше още един — малко сребристо ключе, което изобщо нищо не й говореше.
Озадачена, Лиз отново преброи ключовете и отново един излезе в повече. Какво правеше върху връзка й ключ, който не беше неин? Тя го стисна в шепа и се помъчи да си спомни дали някой не й е го бе давал да му го пази. Не, това беше безсмислица. Свъсила вежди, Лиз се взря в ключето. Твърде малко бе, за да бъде от врата или кола, прецени тя. Повече приличаше на ключ от катинар, кутия или пък… Ама че странна работа, рече си. Ключът не бе неин, а висеше на нейната връзка. Защо?
Защото някой го бе сложил там, мина й внезапно през ума и Лиз разтвори длан да го разгледа отново. Ключовете й често лежаха хвърлени в чекмеджето, за да са му под ръка на Луис или на другите й помощници. Налагаше им се да отварят кутията с парите. Джери също често беше оставал в магазина сам.
С леден страх в душата тя пусна връзката в джоба си. В главата й проехтяха думите на Джоунъс: „Ти си замесена, независимо дали го искаш, или не“.
Тръгна си по-рано от обичайното.
Джоунъс пристъпи в мъждиво осветеното кафене с мирис на чесън и раздрънкан, жалостно виещ грамофонен автомат. Някой пееше на испански за вечната любов. Той спря за момент, за да свикнат очите му с полумрака, после ги плъзна по тесните сепарета. Както се бяха разбрали, Ерика седеше в най-крайното, в дъното на заведението.
— Закъсняваш — махна тя превзето с ръка, когато Джоунъс дойде при нея. Между пръстите й имаше незапалена цигара.
— Не намерих веднага мястото. Не фигурира в туристическите маршрути.
Тя захапа филтъра и Джоунъс й поднесе огънче.
— Исках да бъдем на спокойствие.
Той се огледа. Двама мъже седяха на бара, всеки задълбочен в собствената си бутилка. Една двойка се натискаше върху пейката в друго сепаре. Останалата част от кафенето беше безлюдна.
— Имаш го.
— Ала си нямам нищо за пиене.
Джоунъс се измъкна, отиде на бара и поръча. Постави пред Ерика текила и чинийка с резенчета лимон, а той се задоволи с газирана вода.
— Каза, че имаш нещо за мен.
Тя си играеше с шарения мънистен гердан.
— А ти каза, че ще платиш още петдесет за името.
Джоунъс извади мълчаливо портфейла си. Остави петдесетачка на масата, но я покри с длан.
— Научила си името, така ли?
Ерика се усмихна и бавно отпи от чашата.
— Може би. А пък на теб май така страшно ти се иска да го узнаеш, че би платил още петдесет.
Той я измери безизразно. Точно този тип жени винаги бяха допадали на брат му. Жени, чиято дързост биеше на очи и нерядко излизаше извън рамките на приличието, граничейки с наглостта. Можеше да й даде още петдесет, разбира се, ала не искаше да го смятат за дойна крава. Без да каже нищо, Джоунъс взе банкнотата и я пъхна в джоба си. Надигна се, но тя го сграбчи за ръката.
— Добре де, не се горещи. Нека да са петдесет.
Щом той отново седна, му се усмихна все едно нищо не е било. Беше достатъчно опитна, за да остави подобна възможност да й се изплъзне от ръцете.
— Едно момиче трябва да си изкарва с нещо прехраната, нали? Името е Пабло Манчес — на онзи изтупания.
— Къде мога да го намеря?
— Не знам. Ти искаше името.
Джоунъс кимна, извади пак банкнотата и я подаде. Ерика я сгъна прилежно и я пъхна в чантичката си.
— Ще ги кажа още нещо, защото Джери беше мил човек — тя обходи с поглед бара и се наведе по- близко. — Този Манчес е кофти тип. Хората ги беше страх, когато разпитвах за него. Подочух, че бил замесен в две убийства миналата година в Акапулко. Бил платил, разбираш ли… — Ерика сви ръката си като пистолет и после обърна палец надолу. — Щом го чух, спрях да задавам повече въпроси.
